Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
Джейк би се вписал чудесно в компанията на средно големите деца, ако бе от Кала, но, разбира се, не беше. Беше си намерил приятел, който напълно му подхождаше — по-голям на години, по-малък като опит. Двамата обикаляха масите и хапваха оттук-оттам. Ко, както винаги, следваше Джейк по петите, като постоянно се озърташе. Еди не се съмняваше, че ако някой постъпи враждебно към Джейк от Ню Йорк (или приятеля му Бени от Кала), бързо ще се раздели с някой и друг пръст. По едно време двете момчета се спогледаха и без да разменят дума, избухнаха в смях. Това толкова напомни на Еди за собственото му детство, че го заболя.
Нямаше много време за спомени. От разказите на Роланд (и от наблюденията си върху него) той знаеше, че стрелците от Гилеад не са просто рицари на справедливостта. Те бяха и вестоносци, счетоводители, понякога шпиони, дори дипломати. Еди, отгледан от брат си и неговата тайфа с такива мъдри сентенции като „Защо не ми го издухаш като сестра си?“ или „Ще шибам майка ти и ще моли за още“, да не говорим за много популярното „Ако не млъкнеш, ще ти пикая в плювалника“, не беше уверен в дипломатическите си способности, но засега се справяше сравнително добре. Само Телфорд бе костелив орех, но останалите го накараха да замълчи, благодарност-сай.
Положението бе деликатно — жителите на Кала можеше и да се боят от Вълците, но не се стесняваха да питат как Еди и останалите от тета възнамеряват да се справят с тях. Еди осъзна, че Роланд му е направил огромна услуга, като го накара да говори пред всички. Така го бе подготвил за онова, което го очакваше сега. Той повтаряше все едно и също. Невъзможно беше да обсъждат стратегията, докато не огледат добре градчето. Невъзможно бе да се каже колко мъже от Кала трябваше да се присъединят към тях. Времето щеше да покаже. Щяха да огледат на светло. Ако даде Господ, щеше да има дъжд. И всякакви други клишета, за които се сетеше. (Дори му мина през ума да обещае кокошка във всяка тенджера, след като Вълците бъдат победени, но навреме прехапа език, за да не изтърси тази канска глупост.) Един дребен фермер на име Хорхе Естрада се поинтересува какво ще правят, ако Вълците решат да запалят градчето. Друг, Гарет Стронг, искаше да знае къде ще скрият децата, докато опасността премине.
— Защото не можем да ги оставим тук, добре да знаеш — добави той и Еди, който съзнаваше, че знае твърде малко, важно отпи глътка графа.
Някой си Нийл Фарадей (Еди не можеше да определи дали е фермер, или ратай) се приближи, за да му каже, че нещата са отишли твърде далеч.
— Те никога не взимат всички деца, да знаеш — измънка.
На Еди му идваше да го попита какво би си помислил за човек, който казва: „Е, само двама изнасилиха жена ми“, но реши да запази този коментар за себе си. Един мургав мустакат мъж на име Луис Хейкокс се представи и заяви, че Тян Джафърдс е прав. Бил прекарал много безсънни нощи след събранието, много премислил и решил да се бие. Ако имали нужда от него, разбира се. Смесицата от искреност и страх в лицето му трогна Еди. Това не беше възбудено дете, което не знае какво иска, а възрастен мъж, преценяващ всички рискове.
Така жителите на Кала идваха да му зададат въпросите си и се отдръпваха без ясен отговор, но с по-доволен вид. Еди говори, докато му пресъхна устата, сетне остави дървената чаша с графа и си наля студен чай, защото не искаше да се напива. Не му се ядеше повече; вече му се повдигаше от преяждане. Но те продължаваха да идват. Каш и Естрада. Стронг и Ечеверия. Уинклър и Спалтьр (братовчеди на Овърхолсър). Фреди Росарио и Фарън Посела… или бяха Фреди Посела и Фарън Росарио?
На всеки десет-петнайсет минути факлите сменяха цвета си. От червен на зелен, от зелен на оранжев, от оранжев на син. Графата се лееше като вода. Пируващите говореха все по-разпалено. Смееха се все по-гръмогласно. Еди чуваше все по-често възгласи като „Дявол да ги вземе“ и нещо, звучащо като „Ще ги гмурнем!“, винаги последвано от силен кикот.
Роланд говореше с възрастен мъж със синьо наметало. Старецът имаше най-дългата, гъста и бяла брада, която Еди бе виждал, ако се изключат филми с библейски сюжет. Той говореше сериозно, без да сваля очи от лицето на Роланд. По едно време хвана Стрелеца за ръката и леко я дръпна. Роланд слушаше мълчаливо и кимаше. „Това, което чува, му е интересно — помисли си Еди. — Да, старият негодник изгаря от любопитство.“
Музикантите тъкмо се връщаха на малката сцена, когато поредният жител на Кала се приближи до Еди. Беше онзи, който му напомняше за Татко Картрайт.
— Джордж Телфорд — представи се той. — Дълги да са дните ти, Еди от Ню Йорк.
Почука се по челото с юмрук, сетне протегна ръка и разтвори длан. Носеше каубойска шапка като скотовъдец, но кожата на дланите му бе изненадващо гладка, имаше неголеми мазоли само в основата на пръстите. „От стискане на юздите“ — помисли си Еди, после се поклони: