Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
Последва мъртвешко мълчание. После Тян Джафърдс заръкопляска. Заля се присъедини към него. Бени също. Баща му го побутна, но момчето продължи; след малко Слайтман Старши също заръкопляска.
Еди изгледа свирепо Роланд. Стрелеца остана с непроницаемо изражение. Сузана дръпна съпруга си за крачола и той се наведе.
— Отлично се справи, сладурче.
— Проклет да е! — Еди кимна към Роланд.
След като всичко свърши обаче, той се чувстваше изненадващо добре. Освен това Роланд наистина не беше по речите. Ако му се наложеше, можеше да се справи, но иначе избягваше да говори.
„Е, сега поне знаеш какъв си — помисли си Еди. — Говорителят на Роланд от Гилеад.“
Толкова ли беше лошо? Нали Кътбърт Алгууд бе изпълнявал тази функция преди него?
Калахан излезе напред:
— Можем да ги приветстваме малко по-топло, приятели мои. Поздравете ги, както подобава на Кала Брин Стърджис.
Заръкопляска и хората от тълпата моментално последваха примера му. Аплодисментите бяха възторжени и продължителни. Имаше весели възгласи, подсвиркване, тропане с крака (макар и не толкова гръмко без дървен под, който да усилва звука). Оркестърът изсвири няколко откъса от тържествени мелодии. Сузана хвана Еди за ръката. Джейк го стисна за другата. Четиримата се поклониха като рокмузиканти след някое особено ефектно парче и аплодисментите удвоиха силата си. Накрая Калахан вдигна ръце, за да въдвори тишина:
— Чака ни сериозна работа, хора. Сериозни планове, сериозни дела. Сега обаче да сядаме и да пируваме. После ще пеем, ще танцуваме и ще се веселим! — Те отново заръкопляскаха, но той пак даде знак да мълчат. — Достатъчно! — извика със смях. — И вие, манихейци, отзад. Знам, че носите собствено ядене, но не виждам причина да не хапнете и пийнете от общата трапеза. Елате сред нас, хайде! Забавлявайте се!
„Дано не е пир по време на чума“ — помисли си Еди, който още не можеше да се отърси от лошото предчувствие. Сякаш някакъв зловещ гостенин ги наблюдаваше извън светлината на факлите. Сякаш предчувствието кънтеше в ушите му. Като тропане на крак по дървен под. Като удар с юмрук върху капака на ковчег.
Макар че имаше пейки и дълги маси, само старците се хранеха седнали. Беше паметно пиршество със стотици вкусни ястия. Вечерята започна с тост за Кала, вдигнат от Вон Айзенхарт с пълна чаша в едната ръка и перото в другата. Това вероятно беше местният герб.
— Нека вечно да добрува! — извика фермерът и изпразни чашата си на един дъх.
Еди се възхити — местната графа бе толкова силна, че само да я помиришеш, очите ти се насълзяваха.
— ДА БЪДЕ! — отвърнаха в един глас останалите и отпиха.
В този момент пламъкът на факлите стана яркочервен като залязлото слънце. Тълпата заохка, заахка и заръкопляска. За Еди това не беше голямо чудо — особено след Блейн Моно или биполярните компютри, управляващи Луд, но гледката беше хубава и безвредна за здравето. Той заръкопляска с останалите. Сузана също. Анди бе донесъл инвалидната и количка и и я разпъна, като и направи комплимент (също предложи да и разкаже за красивия чужденец, когото скоро щяла да срещне). Сега тя се разхождаше сред хората с пълна чиния в скута си, заговаряше се с едни, спираше при други и пак се преместваше. Еди предполагаше, че е присъствала на доста подобни приеми, и малко и завидя за небрежното държание.
В тълпата започнаха да се появяват и деца. Очевидно местните се убедиха, че гостите им няма да извадят огнените си железа и да започнат да стрелят наред. Най-големите момчета и момичета се разхождаха сами. Движеха се на групички като уличните банди, които Еди помнеше от детството си, и поглъщаха огромни количества храна (макар че дори вълчият апетит на подрастващите не се отразяваше чувствително на претрупаните маси). Наблюдаваха чужденците, но се държаха на почетно разстояние.
Малките не се отделяха от родителите си. Децата в трудната междинна възраст се бяха скупчили около пързалката, люлките и сложната катерушка в самия край на Павилиона. Някои използваха съоръженията, но повечето само ги гледаха разсеяно. Еди се замисли за тях. Виждаше колко много са близнаците (от това го побиха тръпки) и се досети, че именно тези деца, вече твърде пораснали, за да използват спокойно съоръженията за игра, са предпочитаната плячка за Вълците… ако негодниците се измъкнат безнаказано. Наоколо не се виждаше никой от „тъпоумните“ и Еди се досети, че предвидливо не са ги довели, за да не развалят празненството. Това беше разбираемо, но той се надяваше и за тях да е организирано скромно пиршество някъде. (По-късно се увери, че е така — със сладкиши и сладолед зад църквата на Калахан.)