Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
Калахан не отговори. Анди се поклони, потупа се три пъти по металното гърло и заслиза по стръмния, но широк път. Сузана с облекчение го изпрати с поглед.
— Доста грубо от твоя страна — отбеляза Еди.
— Той е само една ма-ши-на — отвърна Овърхолсър, като разчлени думата на срички, сякаш говореше на дете.
— И понякога наистина досажда — добави Тян. — Кажете ми сега, сайове, какво мислите за Кала?
Роланд се вмъкна с коня си между Еди и Калахан и отговори:
— Много е красива. Каквито и да са боговете, несъмнено са дарили това място с благосклонността си. Виждам царевица, остър корен, боб и… картофи? Това картофи ли са?
— Да, картофи — потвърди Слайтман, явно впечатлен от наблюдателността на Роланд.
— И какъв хубав ориз.
— Отглеждат го във всички малки стопанства край реката, където водата е топла и бавна — обясни Тян. — Съзнаваме какъв късмет имаме. Когато дойде време за сеитба или жътва, всички жени излизат на нивите и пеят. Дори танцуват.
— Ком-ком-комала — изрецитира Роланд, или поне така чу Еди.
Тян и Заля грейнаха от радостна изненада. Слайтманови се спогледаха и се засмяха.
— Откъде знаеш Оризовата песен? — попита старият. — Кога си я чувал?
— У дома. Много отдавна. Ком-ком-комала, ориза я садила. — Роланд посочи на запад, далеч от реката. — Там е най-голямото стопанство, пшеницата е избуяла. Твоето ли е, сай Овърхолсър?
— Да, благодарност-сай.
— А отзад, на юг, още ферми… после чифлиците с добитък. В онзи гледат крави… там овце… там крави… пак крави… пак овце…
— Как ги различаваш толкова отдалеч? — поинтересува се Сузана.
— Овцете пасат тревата по-ниско, мадам-сай — обясни Овърхолсър. — Затова, където има кафяви петна по пасищата, там са пасли овце. На останалите отглеждат говеда. Еди се замисли за каубойските филми, които беше гледал в „Маджестик“: Клинт Истууд, Пол Нюман, Робърт Редфорд, Лий ван Клийф.
— В моята страна се разказват легенди за войни между говедовъдите и овчарите — сподели той. — Защото едните твърдели, че овцете пасат прекалено ниско тревата. Дори изтръгнали корените, та не можела да поникне.
— Пълни глупости, за извинение моля аз — изсумтя Овърхолсър. — Овцете наистина пасат тревата ниско, но когато прекараме кравите през пасището, в тора има достатъчно семенца.
— Аха.
Еди не се сети да каже друго, но като се замисли за войните между животновъдите, цялата идея му се стори наистина изключително глупава.
— Хайде — подкани ги Овърхолсър. — Скоро ще се стъмни, а в Павилиона е организирано пиршество във ваша чест. Целият град се е събрал да ви приветства.
„И добре да ни огледа“ — помисли си Еди.
— Да тръгваме — съгласи се Роланд. — До здрач ще сме там. Или греша?
— Напълно си прав.
Овърхолсър заби пети в хълбоците на коня и дръпна рязко юздите (толкова грубо, че Еди присви очи). Заслиза към града, останалите го последваха.
Еди никога нямаше да забрави първата им среща с жителите на Кала. Предполагаше, че е така заради изненадите; всичко тук го удивляваше. Винаги щеше да си спомня начина, по който се промени светлината на факлите, когато свършиха изказванията — странното, разноцветно сияние. Винаги щеше да си спомня неочаквания поздрав на Ко към тълпата. Изпълнените с очакване лица, собствения си безумен страх, гнева си към Роланд. Изпълнението на Сузана на пианото в малката беседка, наричана от местните „Музиката“. О, да, незаличими спомени. Още по-ярък бе споменът за Стрелеца.
Роланд танцуваше.
Най-ярък обаче бе споменът за язденето им по пустата главна улица и усещането му за обреченост. Предчувствието за наближаваща катастрофа.
Стигнаха града точно преди залез. Облаците се разкъсаха пред последните слънчеви лъчи. Улицата беше пуста и прашна. Копитата на конете тропаха глухо по коравата земя. Еди видя голяма конюшня, комбинация от странноприемница и гостилница на име „Почивка“ и голяма двуетажна постройка в дъното на улицата, което вероятно бе Градското събрание на Кала. Вдясно от тази сграда светеха факли. Вероятно там ги чакаха всички жители на градчето, но на северния му край, откъдето бяха влезли, нямаше никого.
От зловещата тишина между празните дървени тротоари го побиха тръпки. Той си спомни разказа на Роланд за последното пътуване на Сюзан в Меджис, върху открита каруца, с вързани отпред ръце и примка на врата. Там улицата също била празна. Отначало. Сетне, недалеч от кръстовището на Големия път и Пътя на Коприненото ранчо, Сюзан и мъчителите и минали покрай самотен селянин с очи на касапин, както се беше изразил Роланд. По-късно тълпата я замервала с гнили зеленчуци и пръчки, дори с камъни, но този човек бил първият — ли не с известна нежност, когато го подминала на път за чарю-трий, древния празник на Жътвата.