Ричард Лъвското сърце [bg]

Повърхността на прекрасно излъскания щит беше същинско огледало, което прекрасно отразяваше всичко наоколо. Като случайно хвърли поглед върху него, нубиецът изумен забеляза, че дервишът тихомълком се надига от земята, оглежда се на всички страни и изключително предпазливо запълзява напред. Движенията му никак не приличаха на усилията на пиян човек. Явно сигурен, че никой не го гледа, той наведе глава и като се мъчеше да не издаде намерението си, полека запълзя към краля. От време на време се спираше, вцепеняваше се като паяк, който се промъква към жертвата си, но замира, щом види, че са го забелязали. Това странно придвижване се стори съмнително на нубиеца и той се приготви да действа, ако намесата му се окаже необходима.

През това време дервишът се плъзгаше напред като охлюв или по-вярно — като змия. Щом се озова на десетина крачки от Ричард, скочи, втурна се напред като тигър и след миг беше вече до краля. Във въздуха блесна ханджар — голяма кама, скрита дотогава в ръкава му. Дори цялата армия на Ричард да беше в тази минута наоколо, не би могла да спаси своя господар. Нубиецът обаче беше пресметнал своите движения не по-зле от фанатика и преди дервишът да нанесе своя удар, робът хвана вдигната му ръка. Чарегитът — защото мнимият марабу бе член именно на тази секта — изля яростта си върху неочакваната пречка и успя да удари нубиеца с ханджара, но оръжието само се плъзна по ръката на черния роб. Ричард скочи. Лицето му не изрази нито почуда, нито гняв, нито дори интерес. С равнодушието, с което човек смачква досадна оса, кралят грабна стола, на който бе седял, извика: „Куче мръсно!“ и строши черепа на убиеца. Чарегитът все пак успя два пъти — първия път високо, сетне съвсем тихо да произнесе: „Аллах акбар!“, тоест „Бог побеждава“. Веднага след това издъхна.

— Няма що, добри пазачи сте — с презрителен укор се обърна кралят към своите телохранители, които презглава се втурнаха към шатрата. — Дотам стигнахме, че аз да върша работата на палача! Млък! Какъв смисъл от вашите крясъци! Изхвърлете тази мърша от лагера. А сега да поговорим с теб, мой мълчаливи приятелю! — обърна се той към нубиеца. — Какво е това? Ранен ли си? И сигурно с отровно оръжие! Ей! Изсмучете отровата от неговата рана. Когато отровата попадне върху устните, тя не причинява никаква вреда. Смъртоносна е, когато влезе в кръвта.

Часовите смутено и нерешително се спогледаха. Тези хора, които не се страхуваха от смъртта по време на бой, се стъписаха пред тази невидима опасност.

— Какво има? — огледа се кралят. — Много са гнусливи вашите устни или се страхувате от смъртта? Защо се бавите?

— Не се страхувам от обичайната смърт — отвърна Лонг Алън, като срещна погледа на краля. — Но не ми се умира като отровен плъх заради това черно добиче, което може да се продаде и да се купи на пазара като охранен вол.