Сребърни реки

Изоставиха импровизираната си крепост и отново поеха на път — нямаха друг избор и отказваха да се предадат там, където мнозина други биха се отчаяли. Вървяха без да срещат никого, ала и четиримата усещаха погледите на блатата върху себе си, усещаха неестествената тишина, която не вещаеше нищо добро.

По-късно същата сутрин, докато с мъка крачеха по мекия торф, Уолфгар внезапно спря и запрати Щитозъб към близката опожарена горичка. Блатният човек, защото именно натам летеше оръжието, само скръсти ръце пред себе си, ала магическият чук връхлетя върху него с всички сили и го разполови надве. Ужасените му другари, поне десетина, побягнаха и изчезнаха в тресавищата.

— Как разбра? — попита Риджис, сигурен, че варваринът също бе видял само група дървета.

Уолфгар поклати глава — самият той не знаеше какво го бе накарало да хвърли чука. Дризт и Бруенор обаче разбираха и това можеше само да ги радва. Сега вече и четиримата действаха инстинктивно, изтощението отдавна им бе отнело способността да разсъждават логично и свързано. Рефлексите им обаче работеха по-точно от всякога. Уолфгар най-вероятно бе зърнал някакво движение с крайчеца на окото си, толкова дребно и незначително, че съзнанието му дори не го бе усетило. Ала инстинктът му за самосъхранение бе реагирал незабавно. Дризт и Бруенор си размениха погледи, изпълнени с одобрение — воинската зрелост на младежа отдавна вече не ги изненадваше.

Денят вече бе непоносимо горещ и това още повече отслабваше силите им. Сега всичко, което искаха да направят, бе да се строполят на земята и да оставят изтощението да ги залее като вълна.

Ала Дризт ги караше да вървят напред в търсене на ново място, където да могат да се защитават, макар да се съмняваше, че ще открие нещо толкова подходящо за тази цел, колкото могилата. Все още имаха достатъчно мазнина, която да ги опази през нощта, стига да успееха да намерят място, където да запалят неголяма огнена ивица, която да ги предпазва. И най-малкото възвишение, дори някоя горичка, щяха да им свършат работа.

Онова, което намериха обаче, бе ново тресавище, огромно блато, което се простираше във всички посоки, докъдето стигаше погледът.

— Можем да тръгнем на север — предложи Дризт на Бруенор. — Мисля, че вече навлязохме достатъчно навътре на изток, за да излезем извън границите на Несме, когато напуснем пределите на блатата.

— Нощта ще ни свари край брега — мрачно рече джуджето.

— Можем да прекосим водата — обади се Уолфгар.

— Троловете дали обичат вода? — попита Бруенор, заинтригуван от възможностите, които се разкриваха пред тях.

Дризт само сви рамене.

— Е, може би си струва да се опита! — заяви Бруенор.

— Да съберем дърва — нареди елфът. — И не губете време да ги завързвате едно за друго, това можем да свършим и във водата.

Бутайки трупите край себе си, подобно на шамандури, четиримата навлязоха в студените, неподвижни води на огромното блато.