Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Делегациите, посещаващи чужди страни, се изучават най-щателно, за да се види не може ли някой от техните членове да бъде дръпнат настрана, да му се уреди страхотно прекарване и да бъде подпитан дали не би сменил обекта на своята вярност. Когато „търсачът на таланти“ набележи евентуален обект, тогава с него се залавят вербовчиците. Те обикновено започват с неангажираща дружба, която полека-лека става все по-близка и гореща. В един момент „приятелят“ се примолва на другарчето си да му направи малка услуга — необходима му е дребна информация, която няма особено значение.
Когато капанът щракне, няма връщане назад и колкото по-безскрупулен е режимът, на който нововербуваният служи, толкова по-малко вероятно е той да признае всичко и да се остави на неговата несъществуваща милост.
Мотивите, заради които човек се съгласява да служи на друга страна, са най-различни. Може да има дългове, тежък брак, да е подминат при повишенията, отвратен от режима в собствената си страна или просто да жадува за нов живот и много пари. Може да бъде вербуван поради собствените му слабости — сексуални или хомосексуални — или просто със сладки приказки и ласкателства.
Немалко съветски люде, подобно на Пенковски и Гордиевски, преминаха на другата страна, защото така им диктуваше съвестта, но повечето шпиони, които се обръщат срещу собствената си страна, го правят, защото страдат от една чудовищна суета: убеждението, че представляват важна брънка в световния ред.
Но най-странното вербуване се нарича просто „влизане“. Както подсказва думата, вербуваният влиза ненадейно — без да е очакван или предварително представен — и предлага услугите си.
Реакцията на централата, към която се обръща, е винаги скептична — това няма как да не е „уловка“, нали? Така например през 1960-а един висок руснак се обърнал към американците в Москва, като заявил, че е полковник от съветското военно разузнаване ГРУ, и предложил да шпионира за Запада, но те го отхвърлили.
Сащисан, човекът се обърнал към англичаните, които му дали възможност да опита. Олег Пенковски се оказал един от най-изумителните агенти за всички времена. През своята кратка кариера от две години и половина той предал 5500 документи на англо-американската централа, която го ръководела, и всеки един от тях бил от категорията „секретно“ или „строго секретно“. По време на кубинската ракетна криза светът така и не разбра, че президентът Кенеди е знаел всички карти в ръцете на Хрушчов, подобно на играч на покер, който гледа ръката на противника си в огледало зад гърба му. Огледалото бил Пенковски.
Този руснак поемал налудничави рискове, отказвайки да се измъкне на Запад, докато това все още било възможно. След кризата съветското контраразузнаване го разкрива и той бил осъден и разстрелян.
Тази нощ в кабинета на Коби Дрор в Тел Авив останалите трима израелци добре знаеха кой е Олег Пенковски. В техния свят той беше герой. След като Шарон спомена това име, и тримата се размечтаха. Истински, жив, позлатен, двайсет и четири каратов предател в Багдад? Можеше ли да е вярно?
Коби Дрор изгледа Шарон продължително и настойчиво.
— Какво имаш предвид, млади човече?
— Мислех си просто за едно писмо — рече Шарон с престорена нерешителност — … без риск за когото и да било… с няколко въпроса, трудни въпроси, неща, които бихме желали да знаем… дали ще бъде в състояние да ни доставя въпросната информация или не.
Дрор погледна към Гершон. Човекът, който „въртеше“ нелегалната агентура, сви рамене. Сякаш с жеста си искаше да каже: аз вкарвам агенти, какво ме интересуват писмата?
— Добре, Давиде. Пишем му писмо в отговор. Задаваме му няколко въпроса, после ще видим. Ейтан, ти ще работиш с Давид. Искам да видя писмото, преди да замине.
Ейтан Хадар и Давид Шарон си тръгнаха заедно.
— Надявам се, че знаеш какво правиш — промърмори директорът за Близкия изток на протежето си.
Писмото беше подготвено изключително грижливо. Няколко от щатните експерти работиха по него, поне върху оригинала на иврит. Преводът щеше да се прави по-късно.
Още от самото начало Давид Шарон се представяше само с първото си име. Благодареше на автора на писмото, че си е дал труда и го уверяваше, че то е пристигнало без произшествия на мястото, което сигурно е имал предвид.
По-нататък в отговора се казваше, че авторът положително се досеща за голямата изненада и подозрение, които са предизвикали както източникът, така и начинът му на представяне.
Давид бил убеден, че авторът на писмото не е глупав човек и затова ще разбере, че и „моите хора искат да се уверят в твоята автентичност“.