Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Същият екип има нужда от „прикритие“. Саянът, собственик на недвижими имоти, им дава на заем някакъв празен магазин, а друг саян, който се занимава с търговия на захарни изделия, го зарежда с бонбони и шоколади. Те имат нужда от тайник; саянът, който се занимава с даване под наем и продажба на недвижими имоти, им услужва с ключовете за празен офис, записан в книгите му.
Стюарт Харис прекарваше отпуската си, в израелския курорт Ейлат, когато в бара „Червената скала“ се запозна с приятен млад израелец, който говореше великолепен английски. На една от последващите им срещи израелецът доведе приятел — по-възрастен мъж, който спокойно разпита Харис как гледа на Израел. Към края на отпуската си Харис се бе съгласил, ако някога се наложи, да помогне с каквото може.
След като отпуската му свърши, той се прибра у дома, както го бяха посъветвали, и продължи да живее постарому. Две години чака някой да му се обади, но това не се случи. Само един дружески настроен посетител периодично влизаше във връзка с него — едно от досадните задължения на всеки катса, изпратен със задача в чужбина, е да следи за списъка от сътрудници, с който разполага.
И така Стюарт Харис седеше в стаята си в багдадския хотел. Паниката го обземаше все по-властно и той не знаеше как да постъпи. Писмото спокойно можеше да е провокация — ще бъде заловен на аерогарата, докато се опитва да го изнесе тайно навън. Да го пъхне в нечия друга чанта? Не смяташе, че е способен на такова нещо. Освен това как щеше да си го прибере обратно в Лондон?
Накрая се успокои, разработи план и постъпи точно както трябваше. Изгори външния плик и бележката в един пепелник, смачка пепелта и я пусна с водата в тоалетната. Сетне скри обикновения плик под допълнителното одеяло в гардероба, като преди това го изтри от отпечатъците.
Ако нахлуеха в стаята му, щеше да се закълне, че въобще не му е трябвало одеяло, че никога не се е качвал да пипа по горния рафт и че писмото сигурно е оставено от някой предишен обитател на стаята.
В един магазин за канцеларски материали си купи кафяв плик, самозалепващ се етикет и ролка скоч, от пощата — достатъчно марки за самолетна поща от Багдад за Лондон. От панаира взе рекламно списание, в което се възхваляваха успехите на Ирак, и дори подпечата празния плик с печата на панаира.
В последния ден, преди да тръгне за летището с двамата си колеги, той се прибра в стаята си. Пъхна плика в списанието и ги запечата в големия плик. Адресира го до един чичо в Лонг Итън и залепи етикета и марките. Знаеше, че във фоайето има пощенска кутия, която се събира след четири часа. Смяташе, че дори горилите да отворят плика на пара, той вече ще лети над Алпите в британски пътнически самолет.
Твърдят, че храбрите или глупавите, а най-вероятно и едните, и другите, имали късмет. Хората на АМАМ наистина наблюдаваха фоайето и следяха дали към някой от заминаващите чужденци няма да се приближи иракчанин и да се опита да му пъхне нещо в ръката. Харис носеше плика си под сакото, под лявата мишница. Един мъж го проследи, скрит зад вестника си, но точно когато Харис пускаше плика в пощенската кутия, помежду им мина количка с багаж. Когато човекът го видя отново, той стоеше на рецепцията и връщаше ключа от стаята.
Брошурата пристигна в къщата на чичо му след седмица. Харис знаеше, че човекът е на почивка, но разполагаше с ключ от дома му за всеки случай. Влезе вътре да вземе пакета. Сетне го отнесе в Израелското посолство в Лондон и пожела да се срещне с връзката си. Поканиха го в една стая и го помолиха да изчака.
Влезе човек на средна възраст, попита за името му и защо иска да види Норман. Той обясни, извади от джоба си плика за въздушна поща и го постави на масата. Израелският дипломат пребледня, отново го помоли да изчака и излезе. Сградата на посолството на „Палас Грийн“ №2 е красива, но класическите й очертания не издават безбройните предпазни мерки и охранителна техника, които потулват лондонското бюро на Мосад в мазето й. Точно от тази подземна крепост бе повикан спешно един по-млад мъж. Харис продължаваше да чака.
Без да знае, от другата страна на стената го изучаваха през едно огледало как седи с плика на масата пред него. Освен това, докато проверяваха данните, го снимаха, за да се потвърди, че наистина е саянът, а не палестински терорист. Когато снимката на Стюарт Харис от Нотингам, която фигурираше в архива, съвпадна с мъжа зад огледалото, младият катса най-сетне влезе в стаята.