Кралят на исковете
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кралят на исковете». Краткое содержание книги:
— Жестоко си се прецакал. Аз ще наема лаборанти и ще ни излезе много по-евтино.
При тези думи Френч си спомни за една историйка още от времето на „Тънкия Бен“ и му я разказа. Тогава бил оборудвал четири стари автобуса като пътуващи клиники и обикалял из цялата страна да издирва потенциални клиенти. Клей го слушаше с отслабващ интерес, докато пресякоха реката по моста „Джордж Уошингтън“. После Френч мина на друга подобна историйка.
Апартаментът на Клей в „Пенинсула“ беше с изглед към Пето Авеню. Още в момента, в който заключи вратите отвътре и се озова извън обсега на Патън Френч, Клей грабна телефона. Трябваше да намери Макс Пейс.
19
Откри го на третия му мобилен телефон, на място, което Пейс не благоволи да му разкрие. Човекът без дом напоследък все по-рядко се задържаше във Вашингтон. Положително беше тръгнал да гаси поредния пожар, да предотвратява поредната серия тежки и изтощителни дела за поредния безотговорен клиент, макар да не си го призна. Не беше и нужно. Клей вече достатъчно го познаваше, за да му е ясно, че пожарникарските услуги на Макс се търсят много. На пазара не липсваха опасни продукти.
Клей чак се изненада колко успокоително му прозвуча гласът на Макс. Съобщи му, че се намира в Ню Йорк, и му обясни с кого и защо. Още с първата си дума Пейс одобри сделката.
— Блестящо — заяви той. — Направо блестящо.
— Ти познаваш ли го?
— Всички в този бизнес познават Патън Френч — обясни Пейс. — Не съм работил лично с него, но той е легенда.
Клей му изложи основните положения в офертата на Френч. Пейс бързо схвана най-важното и умът му се втурна няколко хода напред.
— Ако прехвърлиш иска в Билокси, Мисисипи, акциите на „Акърман“ ще понесат нов сериозен удар — каза той. — Те и без това са под страхотен натиск както от банките, така и от собствените си акционери. Блестяща идея, Клей. Действай!
— Разбрано. Действам.
— И не забравяй да прегледаш „Ню Йорк Таймс“ утре сутрин. Голяма статия за „Дайлофт“. Първият медицински доклад излиза на бял свят. Направо е унищожителен.
— Прекрасно.
Взе си една бира от минибара — осем долара, но какво от това! — и дълго време стоя до прозореца, загледан в реката от хора и коли по Пето Авеню. Усещаше, че не може напълно да разчита на съветите на Макс Пейс, но просто нямаше към кого друг да се обърне. Никой, дори собственият му баща, не се бе изправял пред такъв избор: „Какво ще кажеш, Клей, да прехвърлим твоите пет хиляди случая от тук-там и да ги слеем с моите пет хиляди, така че вместо два групови иска да движим само един, а пък аз ще се бръкна за някой и друг милион за медицинските изследвания, докато ти ще удвоиш бюджета за реклама, и накрая ще им приберем четирийсет процента от брутното обезщетение и ще ги принудим да платят разноските ни. Ще направим луди пари.“
През последния месец Клей и без това бе изкарал повече пари, отколкото някога си беше мечтал. Сега, когато нещата вече излизаха от контрол, му се струваше, че ги харчи още по-бързо, отколкото ги бе спечелил. Бъди смел, казваше си той, нападай, рискувай, изиграй умно картите си и може да станеш приказно богат. В същото време друг глас му шепнеше да внимава, да не си пръска парите толкова бързо, да ги пести, да ги има вечно.
Клей беше прехвърлил един милион в офшорна сметка — не за да ги скрие, а просто така, за всеки случай. Беше твърдо решен при никакви обстоятелства да не ги пипа; така, дори да вземеше погрешни решения и да прахосаше всичко останало, щеше да има достатъчно, за да се оттегли и да си уреди живота. Щеше да се измъкне някоя нощ като баща си и да не се върне повече.
Този милион в тайната сметка беше неговият компромис.
Опита се да позвъни във фирмата, но всички линии бяха заети — добър знак. Откри Джона на мобилния му телефон. Беше в офиса, на бюрото си.
— Тук е лудница — каза Джона, видимо изтощен. — Пълен хаос.
— Много добре!
— Ти няма ли да се прибереш и да помогнеш малко?
— Утре.
В седем и трийсет и две Клей включи телевизора и изгледа собствената си реклама по един кабелен канал. В Ню Йорк звучеше още по-зловещо.
Вечерята беше в „Монтраше“ — не толкова заради кухнята, която беше превъзходна, а заради листа с вината, най-дългият в Ню Йорк. Френч пожела да опита няколко червени бургундски с телешкото. На масата бяха донесени пет бутилки, всяка с различна чаша. Почти не остана място за хляба и маслото.