Сънят на сукубата

— Ще изчакам ангелите — казах. — Ако успея да съхраня енергията си, няма да има проблеми. Не намеря ли Картър и приятелите му за ден-два, ще потърся Грейс и Хироко.

— Мога да му се обадя, ако е наложително — каза Хю.

Усмихнах се на неспокойната нотка гласа му.

— Да, но са те инструктирали да не го притесняваш, каквото и да се случи, нали?

Импът кимна.

— Няма проблеми. Ще изчакам ангелите. Ако се наложи да отида при Грейс и Хироко, те ще решат дали си заслужава да обезпокоим Джером. Искам да кажа… има доказателства, но ако грешим и се окаже, че не е нещо сериозно, Джером ще побеснее, че сме го притеснили заради твърденията на двама смъртни.

— Ще е бесен на всички ни.

— Да. — Безцелно пробивах дупки в сандвича си с клечката за зъби, с която беше сглобен.

— Страх ли те е? — попита Хю. — От Никта?

— Да. Страх ме е. Не ми харесва, че нещо влиза в сънищата ми. Най-вече не и нещо толкова силно. Онзи мъж, Данте, ще се опита да ми направи талисман или нещо такова, за да ме предпази от нея.

Хю изпръхтя.

— Никой смъртен не може да направи такова нещо.

— Той е магьосник. Каза, че може.

— Скъпа, Никта е шибано божество… не, тя е повече от това. Тя е хипербожество. Сила на вселената, която е участвала в сътворението. Силата й е отслабнала с времето, да, но някакъв дрогиран психясал шарлатанин не може да направи достатъчно силен талисман, за да я отблъсне. Има може би не повече от шепа хора на този свят, които биха могли, а такава огромна сила… — Хю поклати глава. — Не знам. Предвид това, което ми каза, не го виждам.

И аз имах съмнения относно Данте, но засега успявах да ги избутам настрана и се надявах на най-доброто. Когато Хю го каза обаче, всичките ми опасения се върнаха.

— Мамка му! — изругах.

Замълчахме и задъвкахме сандвичите си. Навън заваля и гладни клиенти нахълтаха в заведението да се скрият. Хю се загледа в симпатична брюнетка, която поръчваше, после насочи обратно вниманието си към мен.

— Имаш ли представа кога си заминава Нифон?

Намръщих се.

— Когато Тоуни вземе жертва.

Сега Хю се намръщи.

— Но тя взе жертва, нали така?

— Така ли?

— Не знам. Така каза Саймън. Или поне е помислил, че е взела. Каза, че я е видял да танцува и да блести преди две нощи. Това компенсирало донякъде отвратителния й танц.

Преди две нощи…

— Не… това е невъзможно. Видях я някъде по това време и още не беше спала с никого. Енергията й беше толкова малко, че трябваше пак да я целуна. Сгрешил е.

— Може сиянието да е било от целувката — в гласа на Хю се прокрадна надежда. — С език ли беше?

— Не беше голяма целувка. Нямаше блясък. Само колкото да се закрепи.

— Хм. — Той завъртя леда в диетичната си кола. — Явно Саймън е сгрешил. Мислех, че го бива да забелязва такива неща.