Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
— Драконите…
— Драконите не са паднали заради войната. Стигнало се е до война, защото не е имало силен водач. Едно кралство се нуждае от своя крал, така както едно семейство се нуждае от баща. Твой дълг е да водиш и ако се провалиш в това, ще дойде ден, когато хората ще тръгнат след някой друг. И тогава наистина ще поемем по драконовия път.
Симеон поклати глава. Пламъците на камината се отразяваха в очите му. Навън студен вятър вдигаше вихрушки и миришеше на зима. Сняг се въртеше пред прозорците като пепел.
— Едно семейство се нуждае от баща — каза кралят, сякаш думите бяха едновременно забавни и горчиви. — Когато Елеора почина, ѝ обещах да се грижа за сина ни. Не за принца, а за нашия син.
— Астер е принц, единственият принц на кралството.
— И да не беше принц, пак щеше да е мой син. Ти имаш деца. Разбираш какво имам предвид.
— Имам трима синове и една щерка. Бариат е капитан на кораб под командването на лорд Скестинин, Висариан се подготвя за свещеник, а Джори е във Ванаи. Елисия се омъжи за най-големия син на лорд Анерин преди три години и оттогава почти не съм я виждал. Ала нито едно от децата ми, Симеон, не ме е направило плах — каза Досън. А после, по-меко: — Какво е станало с теб?
Симеон се изсмя.
— Станах крал. Всичко беше много хубаво и много лесно, когато си играехме на крале, първо в градинките като деца, после на бойните полета като младежи, но после баща ми почина. И играта свърши. Кликата на Исандриан не е единственият ми проблем. Холскар отново се превръща в свърталище на пирати и разбойници. В Северобреж се задава нова война за наследство, а Астерилхолд поддържа и двете страни. Данъчните приходи от Естинфорт са по-слаби от нормалното, значи или някой краде, или чифлиците там срещат сериозни затруднения. А след няколко години Астер ще трябва да поеме в ръцете си управлението на цялото кралство.
— Не ще да е толкова скоро — каза Досън. — Не сме млади, вярно, но още имаме живот пред себе си. А ти знаеш отговора на проблемите си не по-зле от мен. Намери хора, на които вярваш, и им повярвай.
— Тоест теб и твоята клика вместо Исандриан и неговата? — попита сухо кралят.
— Да. Точно това имам предвид.
— Бих предпочел да не се месиш. Изчакай малко и движението на Исандриан ще се препъне само.
— Не, няма.
Крал Симеон вдигна поглед. В очите му може би имаше гняв, или смях, или отчаяние. Досън се смъкна тържествено на едно коляно като човек, който се врича във вярност на своя крал. Ала ъгълът, под който държеше брадичката и раменете си, превръщаше поклона в предизвикателство. „Ето я моята вярност. От теб зависи да я заслужиш.“
— По-добре си тръгвай, стари приятелю — каза кралят. — Искам да си почина малко преди банкета. Да помисля.
Досън се изправи, поклони се мълчаливо и тръгна към своите стаи.
Имението на лорд Терниган имаше десетки крила, резултат от дострояване в течение на векове от незнаен брой архитекти, всеки, изглежда, със свое собствено виждане, противоречащо на всички останали. Резултатът беше лабиринт. Вътрешните дворове се появяваха на най-неочаквани места, коридорите завиваха внезапно, за да заобиколят препятствия, които отдавна бяха премахнати. Идеален мизансцен да ти забият безшумно нож в гърба откъм сенките.
Изчака, докато слугата му помогне с палтото и нагласи черния вълнен плащ на раменете му, после излезе навън, право в лапите на снежния вятър. Винсен Коу излезе след него. Досън не го заговори. Ловджията, от своя страна, изглежда, нямаше какво да докладва. В тишина, разчупвана от скърцането на кожа и приглушените им стъпки в снега, двамата прекосиха вътрешния двор, минаха през серия покрити алеи и оттам по широк плосък мост, където вятърът беше толкова силен, че като нищо можеше да ги издуха все едно са врабчета в буря. Имаше и други алеи, по които да минат, алеи на завет, където не беше така мразовито, но там имаше повече хора, следователно беше по-опасно. Ако Исандриан и Маас искаха да ударят Досън, той нямаше намерение да ги улеснява.
Гостоприемството на Терниган към дом Калиам включваше частна вила, принадлежала някога на любимата наложница на краля. Каменната зидария носеше отпечатъка на просташка чувственост, а градинката отпред — несъмнено тучна през пролетта и лятото — сега беше тъжна гледка. Но пък вилата беше лесна за отбрана и затова Досън я харесваше. Заряза плаща и телохранителя си при входа и влезе в топлите вътрешни стаи, където го посрещнаха уханието на ментов чай и звуците на хлипаща жена.
За миг кръвта му изстина, но с годините се беше научил да разпознава всеки звук, излязъл от гърлото на съпругата си, и бързо съобрази, че не Клара хлипа така сърцераздирателно. Тръгна с тихи стъпки по посока на звуците, скоро различи утешителния глас на жена си и го проследи до една от гостните стаи, където отдавна споминалата се кралска наложница бе полагала морни телеса. Сега там седеше Клара, на едно ниско канапе, а братовчедка ѝ Фелиа — баронеса на Ибинлес и съпруга на омразния Фелдин Маас — седеше на пода до нея, положила глава в скута ѝ. Досън улови погледа на съпругата си, която поклати глава, без да прекъсва тихата си утешителна литания. Досън отстъпи назад. Отиде в кабинета си, изпуши една лула, изпи чаша уиски и поработи върху една незавършена своя поема. Час по-късно Клара влезе при него, тръсна се безцеремонно в скута му и въздъхна: