Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
— Сър? — каза Ярдем, а после: — О. Извинявай.
Кама щръкна в лявото око на ясуруто и от него бликна кръв, черна на слабата светлина. Макар и в предсмъртна агония, нападателят се опита да го намушка, но Маркъс усети как силите го напускат, отстъпи назад и го остави да се строполи в краката му.
Трима мъже лежаха до разкъсания прозорец, мъртви или умиращи. Друг бе проснат неподвижно на пода, едната му ръка пльосната в жарта на огнището и покрита с мехури. Последният седеше опрян на стената в краката на Ярдем, главата му извита под ъгъл, несъвместим с живота. Петима мъже. Силни и опитни в занаята. Това, помисли си Маркъс, беше много, ама много лошо.
— Какво? — обади се сънено Ситрин. — Станало ли е нещо?
— Отвън — каза Ярдем. Маркъс също го чу. Звук от отдалечаващи се стъпки.
— Остани тук — каза Маркъс и се гмурна през разкъсания пергамент на прозореца.
Мракът на нощните улици бе опасен, но той се хвърли напред, с надеждата че кракът му няма да хлътне в някоя заледена локва или да пропадне по стъпала. Стъпките плющяха по калдъръма пред него. Някакво едро животно изсъска отзад. Дробовете на Маркъс горяха, кръвта по рамото и ребрата го вледеняваше. Стъпките на беглеца се поколебаха, изгубиха за миг ритъма си, после свърнаха наляво. Дистанцията помежду им намаляваше.
Уличката се вля в що-годе широк площад и там, на звездната светлина, Маркъс зърна за миг търчащата фигура. Беше дребна и увита в тъмен плащ с качулка, която покриваше главата и косата. Маскировката беше безсмислена. Маркъс я позна веднага, все едно е видял лицето ѝ посред бял ден.
— Опал! — извика той. — По-добре спри.
Актрисата се поколеба, после хукна отново напред, решила да се престори, че думите не се отнасят за нея. Маркъс изпсува под нос, стисна зъби и продължи да тича. Тъмният град не му обръщаше внимание. Опал свръщаше в по-тесни и по-широки улички в отчаян опит да го обърка и изтощи. Маркъс търпеше стоически болката в раните си и тичаше след нея, местеше упорито крака един пред друг, докато накрая, край един широк водоем, Опал спря, коленичи и положи глава на ръцете си. Гърбът ѝ се надигаше и спускаше като ковашки мях. Маркъс се довлече до нея и седна. И двамата хъхреха като старци. Светлата ѝ коса улавяше звездния светлик.
— Не е… — изломоти на пресекулки Опал, — не е каквото изглежда. Трябва да ми повярваш.
— Напротив — каза Маркъс. — Не трябва.
— Не знаех — каза майстор Кит. — Би трябвало, но не знаех.
Бившият хитрец от охраната на Маркъс още беше по дълга вълнена риза на райета и с възтясна нощна шапчица. Това, както и фактът, че Маркъс го завари заспал дълбоко в задната част на театралния фургон, говореше в полза на неведението му. Майстор Китап рол Кешмет определено не приличаше на човек, който се готви да духне с чуждо злато. Маркъс не беше и очаквал друго.
Помещенията, където седяха, бяха наети от една пивоварна. През по-голямата част от годината тук складираха овес и малц и миризмата им сякаш се беше пропила в самите стени. Масата представляваше три сковани дъски върху две купчини стари тухли, а трикраките столчета, на които седяха Маркъс, Кит и изпадналата в немилост Опал, биха били по-подходящи за професионалните занимания на доячка. В треперливата светлина на единствената свещ очите на Опал се губеха в локвички от сянка. Твърденията ѝ, че всичко е недоразумение, че е отишла да защити Ситрин и за нищо друго, се изпариха като сутрешна роса веднага щом майстор Кит влезе в стаята. Оттогава Опал мълчеше намусено.
— Искаш да кажеш, че сама е стигнала до тази идея, без никой друг от трупата ти да заподозре нещо? — попита Маркъс.
Майстор Кит въздъхна.
— Пътувам с Опал от… ами, от много време. Мисля, че ме познава добре. Явно достатъчно добре, за да ме измами, без да разбера. Нищо не съм чул, капитане, нито дума. Ако беше споменала нещо, ако ме беше излъгала, щях да позная, че лъже.
— Остави го на мира, Уестер — каза Опал. — Той няма нищо общо. Идеята беше изцяло моя.
За пръв път признаваше нещо. Маркъс не се зарадва на признанието ѝ.
— Но защо, не разбирам — каза майстор Кит. Вече не говореше на Маркъс. — Мислех, че харесваш Ситрин, че сте станали приятелки.
— Още колко години ми остават, а? — попита Опал. Гласът ѝ беше кисел като старо сирене. — Ти вече готвиш Кари за ролите на лейди Конитар. Още пет години и ще ставам само за вещица и баба, а после ще дойде денят, когато ти и другите ще си тръгнете от поредното лайняно селце в Еласе, а мен ще ме зарежете там.
— Опал — започна майстор Кит, но тя вдигна ръка да го спре.
— Знам как става. Актриса съм от години. Когато започнах, бях по-млада, отколкото е Сандр сега. Виждала съм как става. И дори се бях примирила, честно. Но после банкерското момиче се появи като гръм от ясно небе и… — Опал сви рамене — актьорски жест, съдържащ равни дози умора и примирение.