Разкритието на древния ръкопис

Той насочи ръката ми към кобура и затъкна копието обратно.

– „Непредвидима“ е ключовата дума. Обърна ли се, Мак?

– Изглежда ли да съм се обърнала?

Докосна леко кичур коса от лицето ми и го затъкна зад ухото ми. Излъчваше същия вид енергия като Баронс – жега, мускули и опасност. Когато Баронс ме докосва, това ме възбужда. Но когато Риодан стои зад мен, приковал ме с ръка от стомана, докосвайки ме нежно – това ме плаши до смърт.

– Нека ти кажа нещо за обръщането, Мак! – каза той тихо в ухото ми. – Повечето хора са добри и понякога правят нещо, което знаят, че е лошо. Някои хора са лоши и се борят всеки ден да държат нрава си под контрол. Други са покварени в същината си и не им пука, стига да не ги хванат. Но злото е напълно различно създание, Мак. Злото е лошо, което вярва, че е добро.

– Какво казваш, Риодан? Че съм се обърнала и съм твърде глупава, за да го знам?

– Ако обувката пасва.

– Не. Любопитна съм. В кой лагер сте ти и Баронс? Може би сте покварени в същината си и не ви пука?

– Защо мислиш, че Книгата уби Даррок?

Знаех накъде води това. Теорията на Риодан беше, че не аз проследявах Шинсар Дъб, а тя продължаваше да намира мен. Щеше да ми каже, че е убила Даррок, за да улесни целта си да се приближи до мен. Грешеше.

– Уби Даррок, за да го спре. Каза ми, че никой няма да я контролира. Сигурно е научила от мен, че Даррок знаеше пряк път за задържането и използването ù и тя го е убила, за да не науча аз или някой друг.

– Как го научи от теб? Приятен разговор на чаша чай?

– Намери ме в нощта, когато спах в апартамента на Даррок. Тя... чете ума ми. Вкусва ме, опознава ме, говори.

Ръката му се стегна болезнено на кръста ми.

– Нараняваш ме.

Ръката му се отпусна едва забележимо.

– Каза ли на Баронс това?

– Баронс не беше в настроение за разговори.

Риодан вече не стоеше зад мен. Отново беше на бюрото си. Разтрих стомаха си, облекчена, че вече не ме докосва. Толкова много приличаше на Баронс, че тялото му до моето ми действаше обезпокоително на много нива. Не можех да видя много от лицето му в сенките, но нямаше нужда. Той беше толкова ядосан, че нямаше доверие в себе си да не ме нарани, ако останеше близо.

– Шинсар Дъб може да улавя мисли в ума ти? Обмисляла ли си възможните усложнения от това?

Свих рамене. Не бях имала много време да обмислям каквото и да било. Бях толкова заета да скачам от тигана в огъня и обратно в тигана, че размишленията върху различните възможности не бяха на челно място в списъка с приоритетите ми. Кой би се тревожил от потенциални усложнения, когато истинските продължаваха да те ритат в зъбите?

– Това значи, че тя знае за нас – каза той сковано.

– Първо: Какво те засяга? Второ: Едва ли знам нещо за вас изобщо, така че не може да е научила много.