Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Имах нужда от пламък, който да гори известно време.
Сламеника ми! Той представляваше торба от ленен плат, натъпкана със слама. Сигурно пълнежът беше относително сух, а и платът можеше да гори.
Разчистих половината под, до голия камък. После потърсих наострената лъжица, за да разкъсам с нея плата. Тогава изругах. Дуоркин я бе отнесъл със себе си.
Напрегнах се и задърпах с ръце.
Най-после успях да скъсам ленената обвивка и измъкнах сухата слама от средата. Струпах я на малка купчинка и оставих няколко парченца лен наблизо — да ги използвам за допълнително гориво, ако се наложеше. Колкото по-малко дим се вдигнеше, обаче, толкова по-добре щеше да бъде. Пушекът можеше да привлече вниманието на някой пазач, минаващ наблизо. Не че беше кой знае колко вероятно, като се имаше предвид, че храната ми бе донесена скоро, а ми даваха ядене по веднъж на ден.
Драснах последната си клечка и запалих с нея картонената кутийка, в която бе стояла. Когато тя пламна, поднесох я към сламата.
За малко да не се подпали. Беше по-влажна, отколкото очаквах, въпреки че я бях извадил от сърцевината на сламеника. Ала най-после сламките затлеяха и лумнаха пламъчета. Подхраних ги и с другите две празни кутийки, като се зарадвах, че не ги бях изхвърлил в дупката.
Добавих и третата, взех парчетата лен в лявата си ръка и се изправих с лице към картината.
Светлината обля стената, когато пламъците се издигнаха по-високо и аз се съсредоточих върху кулата, извиквайки спомена за нея в съзнанието си. Стори ми се, че чувам крясък на чайка. Усетих нещо като полъх на солен ветрец и мястото започна да става все по-реално, докато го гледах.
Хвърлих плата върху огъня, пламъците намаляха за миг, после лумнаха по-силно. Не отмествах очите си от рисунката, докато го правех.
Магията се бе съхранила в ръката на Дуоркин, защото скоро фарът изглеждаше не по-малко истински от килията, в която се намирах. После той започна да изглежда като единствената реалност, а затворът зад гърба ми се превърна само в Сянка. Чувах плискането на вълните и усещах лъчите на следобедното слънце върху себе си.
Пристъпих напред, но кракът ми не попадна върху огъня.
Стоях на песъчливия, покрит с камъчета бряг на малкия остров Кабра, пред големия сив фар, който нощем осветяваше пътя на корабите от Амбър. Край мен се разлетяха и закряскаха ято изплашени чайки, а смехът ми се сля с грохота на прибоя и свободната песен на вятъра. Амбър лежеше на седемдесет километра зад лявото ми рамо.
Бях избягал.
X
Запътих се към фара и изкачих каменната стълба, която водеше към вратата от западната му страна. Тя беше висока, широка, тежка и не пропускаше вода. Освен това бе заключена. На около триста метра зад мен се виждаше малък кей. Край него бяха закотвени две лодки. Едната беше с гребла, а другата имаше платна и мъничка кабина. Те леко се полюляваха, а водата зад тях блестеше под слънцето като слюда. Спрях за момент да ги погледам. От толкова дълго време не бях виждал нищо, че за миг ми се сториха повече от реални и в гърлото ми бликна ридание, което едвам преглътнах.
Обърнах се и почуках на вратата.
След, както ми се видя, дълго чакане, почуках отново.
Най-накрая чух отвътре някакъв шум и вратата се отвори, като изскърца на трите си черни панти.
Джопин, пазачът, ме изгледа с кръвясали очи и усетих от него да се носи дъх на уиски. Той беше висок около метър и шейсет и бе толкова прегърбен, че ми напомни за Дуоркин. Брадата му беше дълга като моята, затова естествено изглеждаше по-дълга, и беше с цвят на пушек, ако се изключат няколкото жълтеникави петна близо до изсъхналите му на вид устни. Кожата му бе с такива пори, че приличаше на портокалова кора и от излагането на слънцето и вятъра бе потъмняла така, че напомняше повърхността на хубави стари мебели. Тъмните му очи примижаха и се фокусираха. Както повечето хора, които не чуват добре, той заговори твърде високо.
— Кой си ти? Какво искаш? — попита.
Щом бях толкова непознаваем в отслабналия си и обрасъл вид, реших, че мога да запазя анонимността си.
— Аз съм пътешественик от юга и неотдавна претърпях корабокрушение — казах. — Много дни се носих по вълните, вкопчен в парче дърво и най-накрая бях изхвърлен на този остров. Цяла сутрин спах на брега. Едва сега събрах сили да се добера до твоя фар.