Сборник "Хрониките на Амбър"

Коленичих върху сламеника и очертах с лъжицата квадрат около мястото, където се намираше ключалката. Чегъртах го, докато ръката ми съвсем отмаля — някъде около два часа. После прокарах пръсти по повърхността на дървото. Не бях постигнал много, но все пак беше някакво начало. Преместих лъжицата в лявата си ръка и продължих, докато и тя ме заболя.

Не спирах да се надявам, че Рейн може да мине. Сигурен бях, че ще успея да го убедя да ми даде кинжала си, ако много настоявам. Той, обаче, не се появи и аз просто продължавах да стържа.

Работех ден подир ден, докато издълбах дървото с около сантиметър. Всеки път, щом чуех стъпките на пазача, връщах сламеника при отсрещната стена и лягах на него, с гръб към вратата. Когато той си тръгнеше, възобновявах работата си. После се наложи да спра за известно време, колкото и да не го исках. Макар че бях увил ръцете си в парчета плат, откъснати от дрехите ми, бяха ми излезли мехури, които се пукнаха и разранената плът под тях взе да кърви. Затова си дадох почивка и ги оставих да заздравеят. Реших да използвам времето за съставяне на планове какво да направя, след като изляза.

Щом успея да пробия дупка във вратата, ще вдигна резето. Шумът от падането му сигурно ще доведе някой пазач. Дотогава, обаче, аз ще съм излязъл. Два здрави ритника ще дочупят парчето, което дълбая, а пък ключалката ако иска да си стои там, където е. Вратата ще се отвори и аз ще се изправя срещу пазача. Той ще бъде въоръжен, а аз — не. Ще се наложи да го убия.

Сигурно ще е доста самоуверен, като мисли, че не мога да виждам. От друга страна, може и да е леко уплашен, ако си спомни как влязох в Амбър. Във всички случаи ще трябва да умре, а тогава аз ще имам оръжие. Обхванах с лявата си ръка десния си бицепс и пръстите ми се срещнаха. Господи, колко бях отслабнал! Но все пак в жилите ми течеше кръвта на Амбър и чувствах, че дори в това състояние бих могъл да се справя с всеки обикновен човек. Възможно бе и да се лъжех, ала трябваше да опитам.

После — ако успеех, — с меч в ръка, вече нищо не можеше да ми попречи да стигна до Лабиринта. Минех ли през него и доберях ли се до центъра, щях да съм в състояние да отида на който свят сянка си пожелая. Там щях да възвърна силите си и този път нямаше да избързвам. И един век да ми отнемеше, пак щях да изпипам всичко до съвършенство, преди да тръгна отново към Амбър. В края на краищата технически аз бях законният крал. Не се ли бях коронясал в присъствието на всички, преди Ерик да направи същото? Щях да имам грижа да си получа трона!

Ех, само ако беше възможно да се отиде в Сенките от самия Амбър! Тогава нямаше да ми се налага да се занимавам с Лабиринта. Но моят Амбър е центърът на всичко и не е толкова лесно да се излезе от него.

След, да кажем, месец ръцете ми оздравяха и се покриха с големи мазоли от заниманията ми. Чух приближаването на стъпки и се преместих в отсрещния край на килията. Вратичката изскърца кратко и яденето ми беше пъхнато под вратата. После стъпките зазвучаха отново, този път заглъхвайки в далечината.

Върнах се при вратата. Без да поглеждам, знаех какво има върху подноса: парче клисав хляб, глинена чаша с вода и парче сирене, ако имах късмет. Нагласих сламеника, коленичих на него и опипах изстърганото място. Почти бях преполовил работата.

Тогава чух изхилването.

То дойде откъм гърба ми.

Обърнах се и не ми бе нужно да използвам очите си, за да разбера, че там има някой. Близо до лявата стена стоеше някакъв мъж и се подхилваше.

— Кой си ти? — попитах със странно звучащ глас. В този момент осъзнах, че това са първите думи, които произнасям от много дълго време насам.

— Бяга — рече той. — Опитва се да избяга. — И пак се разсмя.

— Как се озова тук?

— Просто дойдох — отвърна той.

— Откъде? Как?

Запалих една клечка кибрит и, макар че от светлината ме заболяха очите, я задържах.

Беше дребен човек. Дори „миниатюрен“ щеше да е по-точно казано. Висок бе около метър и петдесет и имаше гърбица. Косата и брадата му бяха дълги като моите. Единствените различими черти сред всичкия този гъсталак бяха дългият му, закривен нос и почти черните му очи, сега примижали от светлината.