Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Така е — отвърнах аз. — Но и ти самият си бил капитан едно време, нали?
— Как разбра? — попита Джопин.
Всъщност си го бях спомнил, ала в отговор посочих с жест наоколо.
— Всички тези неща, които си събрал. И любовта ти към картите. Освен това се държиш като човек, който е свикнал да командва.
Той се усмихна.
— Да, прав си. Повече от сто години бях капитан. Сега ми изглежда толкова отдавна… Хайде да пийнем пак.
Отпих от своята чаша и я оставих настрани. През месеците, прекарани с него трябва да бях качил над двайсет килограма. Вече всеки момент очаквах да ме разпознае като един от кралското семейство. И тогава не бе изключено да ме предаде на Ерик… а можеше и да не го направи. При отношенията, които се бяха зародили между нас, допусках, че е възможно и да не постъпи така. Все пак не исках да поемам никакъв риск.
Понякога стоях при фара да поддържам светлината му и си мислех: „Колко дълго да остана тук?“
Не много, реших и добавих няколко капки масло в лампата. Още съвсем малко. Наближаваше моментът, когато трябваше да тръгна по пътя си и отново да се озова сред Сенките.
После един ден долових онова усещане, отначало леко и въпросително. Не можех да определя със сигурност кой е.
Мигновено замръзнах на мястото си, затворих очи и изчистих съзнанието си от всякакви мисли. Минаха около пет минути, след което търсещото присъствие изчезна.
Тогава започнах да се разхождам и да мисля. Когато осъзнах на какво малко разстояние ме отвеждат крачките ми, се усмихнах. Несъзнателно бях очертал отново размерите на килията си в Амбър.
Някой току-що се бе опитал да влезе във връзка с мен посредством Фигурата ми. Ерик ли беше? Дали най-после бе открил отсъствието ми и бе решил да ме намери по този начин? Не знаех със сигурност. Чувствах, че може и да го е страх от нов мисловен контакт с мен. Тогава Джулиан? Или Жерар? Кейн? Който и да е бил, аз го бях изолирал напълно, в това бях уверен. И щях да откажа подобна връзка с всеки от семейството. Можеше и да пропусна някоя важна новина или възможност за помощ, но нямах право да рискувам. Опитът за контакт и усилията ми да го блокирам ме накараха да усетя студ. Потреперах. През целия остатък от деня мислих все за това и реших, че е дошло време да продължа нататък. Не биваше да оставам толкова близо до Амбър, докато бях така уязвим. Възстановил се бях достатъчно, за да тръгна сред Сенките и да потърся мястото, където трябваше да се установя, ако исках някога Амбър да бъде мой. Съжителството с Джопин бе внесло покой в душата ми. Щеше да ми е трудно да се разделя с него, защото през месеците, прекарани заедно, бях обикнал стареца. Но още същата вечер, след края на партията шах, аз му съобщих за плановете си да тръгвам.
Той напълни двете чаши, вдигна своята и каза:
— Желая ти успех, Коруин. Надявам се някой ден да те видя отново.
Не повдигнах въпрос, задето ме е нарекъл с истинското ми име, а той се усмихна, като видя, че съм забелязал обръщението.
— Ти си добър човек, Джопин — рекох му аз. — Ако успея да осъществя намеренията си, няма да забравя това, което направи за мен.
Старецът поклати глава.
— Аз нищо не искам — заяви той. — Щастлив съм точно тук, където си намирам и правя точно това, което искам. Харесва ми да се грижа за тази проклета кула. Тя е целият ми живот. Ако ти успееш да осъществиш намеренията си — не, не ми казвай какви са те, моля те, не искам да знам! — ще се надявам да наминеш някой ден за партия шах.
— Непременно — обещах аз.
— Сутринта можеш да вземеш „Бътерфлай“, ако искаш.
— Благодаря.
„Бътерфлай“ беше лодката му с платна.
— Преди да тръгнеш ти предлагам да вземеш далекогледа ми, да се качиш на кулата и да погледнеш назад към долината Гарнат.
— Какво има там?
Джопин повдигна рамене.
— Ти сам ще трябва да решиш.
Кимнах.
— Добре, ще го направя.
После продължихме приятно да си пийваме, докато не стана време за лягане. Старият Джопин щеше да ми липсва. С изключение на Рейн, той беше единственият приятел, който бях намерил след завръщането си. Бегло си помислих за долината, която бе представлявала стена от пламъци, когато за последен път бях минал през нея. Какво ли толкова необичайно имаше в нея сега, четири години по-късно?