Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Бях преживял чумата, бях оцелял при похода към Москва…
Възстановявах се по-бързо и по-добре от всички, които познавах.
Наполеон веднъж бе отбелязал този факт. Както и генерал Макартър.
Просто нервните тъкани отнемаха малко повече време, това беше всичко.
Тази прекрасна ивичка светлина, някъде вдясно от мен, означаваше точно това: зрението ми се възвръщаше.
След известно време осъзнах, че тя се процеждаше през малката решетка във вратата на килията ми.
Моите пръсти ми казаха, че вече имам нови очи. Тяхното възстановяване ми бе отнело повече от три години, но бях успял. Това беше възможността едно на милион, за която споменах по-рано, нещото, което дори Ерик не би могъл да предположи, поради разнообразието от способности между различните членове на нашето семейство. Аз го бях победил в този случай: научил се бях, че мога да регенерирам очите си.
От край време знаех, че умея да възстановявам нервната си тъкан, ако разполагам с необходимото време. През Френско-Пруската война от нараняване в гръбнака бях получил парализа. След две години отново оздравях. Надявал се бях — макар да звучеше безумно, трябва да призная, — че това може да се случи отново с изгорените ми очи. И се бях оказал прав. Усещах ги цели и зрението ми бавно се възвръщаше.
Колко ли време оставаше до следващата годишнина от коронацията на Ерик? Спрях да крача напред-назад и сърцето ми заби по-бързо. Веднага, щом някой забележеше, че очите ми са се възстановили, щях да ги загубя отново.
Следователно трябваше да избягам, преди четвъртата година да е свършила.
Как?
Не бях мислил много по този въпрос досега, защото дори да намерех начин да се измъкна от килията си, никога не бих могъл да избягам от Амбър — или дори от двореца, ако ставаше дума — без очи или помощ, а не разполагах с нито едно от двете.
Сега, обаче…
Вратата на килията ми беше дебела, тежка, обкована с мед и имаше само едно мъничко зарешетено прозорче на около метър и петдесет височина, през което можеше да се надникне вътре, за да се види дали съм още жив, в случай че някой се заинтересуваше. Дори да успеех да махна решетките, сигурен бях, че не бих могъл да се протегна достатъчно, за да достигна ключалката. В долния край на вратата се намираше малката люлееща се вратичка, през която ми пъхаха храната и това беше всичко. Пантите й бяха или от външната страна или някъде в сечението на вратата, не знаех със сигурност. Във всички случаи не можех да ги достигна. Нямаше никакви прозорци, нито пък други врати.
Всичко беше все едно още бях сляп, като се изключи тази слаба, неясна светлина през решетката. Ясно ми бе, че зрението ми засега не се е върнало напълно. Необходимо му бе още много време. Но дори да виждах идеално, вътре беше тъмно като в рог. Знаех това, защото познавах тъмниците в подземията на Амбър.
Запалих си цигара, тръгнах пак напред-назад и започнах да обмислям коя от наличните ми вещи би могла да свърши някаква работа. Разполагах с дрехите на гърба си, сламеника, на който спях и още колкото ми душа иска разхвърляна по пода, подгизнала слама. Имах и кибрит, ала бързо се отказах от изкушението да подпаля сламата, защото се съмнявах, че някой ще дойде да отвори вратата, ако го направех. По-вероятно беше стражите да се съберат да се посмеят, в случай, че тя пламнеше изобщо. Притежавах и една лъжица, която бях откраднал на последния банкет. Всъщност исках да взема нож, но Джулиан ме хвана как правя опит да се добера до един и веднага го махна. Обаче той не знаеше, че това бе вторият ми опит. Вече бях пъхнал лъжицата в ботуша си.
И така, каква полза можех да извлека от нея?
Чувал бях всички тези истории за хора, които изкопават тунели от килиите си с най-невероятни предмети — катарами (каквато аз нямах) и прочие. Но не разполагах с нужното време, за да си играя на граф Монте Кристо. Трябваше да се измъкна до няколко месеца, иначе новите ми очи нямаше да струват нищо.
Вратата беше направена предимно от дърво. Дъб. По краищата бе укрепена с четири метални ленти. Едната минаваше през горния край, другата — през долния, а останалите две се спускаха покрай трийсет сантиметровото зарешетено прозорче. Вратата се отваряше навън, а ключалката се намираше от лявата ми страна. Спомнях си, че трябва да е около пет сантиметра дебела и знаех къде е ключалката, което все пак проверих като натиснах вратата и усетих съпротивлението в тази точка. Освен това имаше и резе, но за него щях да се тревожа по-късно. Бих могъл евентуално да се справя с резето, като го избутам с пъхнатата между вратата и касата дръжка на лъжицата.