Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Потънах в сън, изпълнен с върколаци и вещици, а над света изгря пълната луна.
Щом съмна, веднага станах. Джопин още спеше, което бе добре, защото не исках да му казвам сбогом, а имах неприятното усещане, че никога повече няма да го видя.
Качих се в кулата до стаичката, в която се помещаваше голямата лампа, с далекогледа под мишница. Приближих се до прозореца, обърнат към брега и погледнах към долината.
Над гората се стелеше мъгла. Тя беше студена, сива и влажна на вид и сякаш бе полепнала по върховете на дребните, изсъхнали дървета. Те бяха черни, с клони преплетени като пръстите на вкопчени в хватка ръце. Между тях прелитаха някакви тъмни форми и от начина им на движение разбрах, че не са птици. Прилепи, навярно. Долових съвсем определено нечия зла воля в тази древна гора, после изведнъж разбрах. Това беше моята ненавист.
Аз бях създал всичко това с моето проклятие. Превърнал бях мирната долина Гарнат в това, което сега представляваше: символ на омразата ми към Ерик и всички онези, които бяха стояли безучастни отстрани и допуснаха той да заграби властта, оставиха го да ме ослепи. Никак не ми хареса вида на тази гора и докато я гледах осъзнах как се е въплътила омразата ми. Разбрах го, защото това беше част от мен.
Създал бях нов вход към истинския свят. Гарнат сега беше коридор към Сенките. Към тъмните и мрачни Сенки. Само опасни и зли същества можеха да минават по него. Оттам излизаха нещата, които Рейн бе споменал, нещата, които създаваха проблеми на Ерик. Добре — в известен смисъл, — ако те ангажираха вниманието му. Но и след като свалих далекогледа не ме напусна чувството, че всъщност съм направил нещо много лошо. Тогава и през ум не ми минаваше, че някога отново ще видя дневната светлина. Ала сега осъзнах, че съм освободил сила, която ужасно трудно може да бъде овладяна. Дори с невъоръжено око различавах движението на странни форми из долината. Бях създал нещо, каквото не е било правено преди, през цялото управление на Оберон: бях отворил нов път към Амбър. И го бях отворил само за тъмните сили. Щеше да дойде ден, когато владетелят на Амбър — който и да бъдеше той — ще трябва да се изправи пред проблема да затвори този ужасен път. Знаех това, докато гледах и бях наясно, че всичко е плод на собствените ми болка, ярост и омраза. Ако един ден спечеля Амбър, ще ми се наложи да се справям със своето творение, което винаги е дяволски трудно. Извърнах се и въздъхнах.
Така да бъде, казах си. Междувременно Ерик ще има да бере ядове.
Хапнах надве-натри няколко залъка, екипирах колкото можах по-бързо „Бътерфлай“, вдигнах платното и потеглих. По това време обикновено Джопин беше станал, но може би и той не обичаше сбогуванията.
Насочих се към открито море, като знаех къде отивам, ала не бях съвсем сигурен как да стигна дотам. Щях да плавам през Сенки и непознати води и все пак бе за предпочитане пред сухопътния маршрут, особено при сътвореното от мен на отсрещния бряг.
Плавах към страна, не по-малко прекрасна от Амбър, към едно почти безсмъртно място, място, което всъщност не съществуваше, вече не съществуваше. Това бе страната, изчезнала преди много векове в Хаоса, но все някъде сигурно бе оцеляла някоя нейна Сянка. Всичко, което трябваше да направя, бе да я намеря, да я позная и тя отново да стане моя, каквато беше в онези отдавна отминали дни. После, със своя собствена войска зад гърба, щях да покажа на Амбър още нещо, което не беше виждал. Все още не знаех дали ще успея, но си бях обещал в деня на завръщането ми във вечният град да прозвучат топовни изстрели.
Докато се носех сред Сенките, бялата птица на моето желание долетя и кацна на дясното ми рамо. Написах една бележка и я привързах към крачето й. В бележката се казваше: „Идвам“ и отдолу стоеше подписът ми.
Нямаше да се успокоя, докато не получех възмездие и трона, така че „Сбогом, мили ми принце“ на всеки, който се изправеше между мен и тези неща.
Слънцето висеше ниско от лявата ми страна, а ветровете надуваха платното и ме носеха напред. Изругах веднъж, после се разсмях.
Бях на свобода и бягах, но дотук се бях справил. Сега разполагах с възможността, за която през цялото време така бях копнял.
Черната птица на моето желание долетя и кацна на лявото ми рамо. Написах бележка, завързах я за крачето й и я изпратих на запад.
„Ерик… ще се върна“, гласеше бележката и беше подписана: „Коруин, крал на Амбър“.