Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Дуоркин! — възкликнах аз.
Той пак се изкикоти.
— Така се казвам. А ти?
— Не ме ли познаваш, Дуоркин? — Драснах още една клечка и я задържах близо до лицето си. — Вгледай се хубаво. Забрави за брадата и косата. Добави петдесетина килограма към фигурата. Ти си ме нарисувал, с изключителни подробности, върху няколко колоди карти за игра.
— Коруин — каза той най-после. — Помня те. Да.
— Мислех, че си мъртъв.
— Обаче не съм. Нали виждаш? — И той направи пирует пред мен. — Как е баща ти? Да си го срещал напоследък? Той ли те пъхна тук?
— Оберон вече го няма — отговорих. — Сега брат ми Ерик управлява Амбър, а аз съм негов затворник.
— Значи съм по-старши — заяви Дуоркин, — защото мен ме е затворил Оберон.
— Така ли? Никой от нас не знае, че татко те държи като затворник.
Чух го да плаче.
— Да — въздъхна след малко. — Той не ми вярваше.
— Защо?
— Казах му, че съм измислил начин да унищожа Амбър. Описах му го и той ме затвори.
— Това не е било никак хубаво — рекох аз.
— Знам — съгласи се Дуоркин, — макар че той наистина ми даде чудесен апартамент и много неща, с които да си правя експерименти. Само дето престана да идва при мен след известно време. Имаше навика да ми води разни хора, които ми показваха мастилени петна и ме караха да им разказвам истории за тях. Беше забавно, докато не стигнах до една история, която не ми хареса и тогава превърнах човека в жаба. Кралят се ядоса като отказах да върна предишния му образ и оттогава мина толкова време, през което не съм виждал жив човек, че сега дори бих го послушал, стига още да иска. Веднъж…
— Как влезе тук, в моята килия? — повторих въпроса си.
— Нали ти казах. Просто дойдох.
— През стената?
— Разбира се, че не. През стената Сянка.
— Никой не може да използва Сенките в Амбър. В Амбър няма никакви Сенки.
— Да, ама аз изшмекерувах — призна той.
— Как?
— Нарисувах нова Фигура и минах през нея, за да видя какво има от другата страна на стената. О, Боже… добре че се сетих… не мога да се върна без нея. Ще трябва да направя друга. Имаш ли нещо за ядене? И нещо, с което да рисувам? И нещо, на което да рисувам?
— Вземи си парче хляб — предложих аз и му го подадох, — а ето и малко сирене с него.
— Благодаря, Коруин — той ги погълна и изля отгоре им всичката ми вода. — Сега, ако ми дадеш перо и парче пергамент, ще се върна в моя апартамент. Искам да си довърша книгата, която чета. Беше ми приятно да си поговоря с теб. Жалко, че сега крал е Ерик. Някой път пак ще намина и ще си поговорим още. Ако видиш баща ти, моля те кажи му да не ми се сърди, защото аз ще…
— Нямам нито перо, нито пергамент — отбелязах аз.
— Боже мой — рече Дуоркин. — Това едва ли е цивилизовано.
— Знам. Но и Ерик не е особено цивилизован.
— Добре, какво имаш тогава? Определено предпочитам моя апартамент пред това място. Най-малкото е по-добре осветен.
— Ти обядва с мен и сега смятам да те помоля за една услуга. Ако изпълниш молбата ми, обещавам да направя всичко, което е по силите ми, за да оправя нещата между теб и татко.
— Какво е това, което искаш? — попита той.
— Отдавна се възхищавам на произведенията ти и винаги съм копнял да видя нещо, нарисувано от твоята ръка. Спомняш ли си Фарът на Кабра?
— Разбира се. Много пъти съм бил там. Познавам пазача, Джопин. Често играех шах с него.
— Повече от всичко друго, за което мога да се сетя в живота си на зрял човек, съм желал да видя някоя от твоите вълшебни скици на тази величествена сива кула.
— Съвсем лесна задача — заяви той, — при това много привлекателна. Правил съм няколко предварителни скици едно време, но никога не преминах отвъд тази точка. Все ме залисваше някаква друга работа. Ще ти донеса една рисунка, щом искаш.
— Не — спрях го аз. — Бих желал нещо по-трайно. Да ми прави компания тук, в килията. Да ми носи разтуха, както и на всеки друг, който може по-късно да заеме мястото ми.
— Достойно за похвала — съгласи се той. — А какви са средствата, които ще ми предложиш?