Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Ето едно стило — лъжицата вече бе станала доста остра — и бих искал да виждам скицата на отсрещната стена, за да я съзерцавам, докато си почивам.
Той замълча за момент, после отбеляза:
— Осветлението е много слабо.
— Имам няколко кутийки кибрит — отвърнах аз. — Ще паля клечките и ще ти светя с тях. Дори ще запалим малко от сламата, ако не стигнат.
— Това едва ли са идеални условия за работа…
— Знам — рекох — и се извинявам за тях, велики Дуоркин, но те са най-доброто, което мога да предложа. Произведение на изкуството от твоята ръка би просветлило жалкото ми съществуване в невероятна степен.
Той пак се изкикоти.
— Много добре. Но трябва да ми обещаеш, че ще осигуриш светлина и после, така че да си нарисувам път за връщане към собствените ми покои.
— Съгласен съм — опипах джоба си аз.
Имах три пълни кутийки кибрит и една наполовина празна.
Поставих лъжицата в ръката му и го поведох към стената.
— Усещаш ли инструмента? — попитах.
— Да, наострена лъжица, нали?
— Точно така. Ще запаля клечка веднага, щом кажеш че си готов. Налага се да рисуваш бързо, защото запасът ми от кибрит е ограничен. Ще използвам половината за фара, а другата половина — за твоята картина.
— Добре — рече той, аз запалих клечка и Дуоркин започна да дълбае линии във влажната, сива стена.
Първо нарисува изправен правоъгълник за рамка на картината. После, с няколко сръчни щриха, фарът започна да се появява. Беше удивително — при неговата явна лудост, умението му бе останало непокътнато. Аз държах всяка запалена клечка в самото й крайче, плюех на палеца и показалеца на лявата си ръка и щом не можех да издържам повече с дясната, я хващах откъм почернелия край и я обръщах, оставяйки я да изгори цялата, преди да драсна нова.
Когато първата кутийка кибрит свърши, той бе направил кулата и работеше върху морето и небето. При всеки негов щрих възхитено измърморвах нещо и го поощрявах.
— Страхотно, наистина страхотно — възкликнах аз, когато ми се стори, че почти е приключил. После Дуоркин ме накара да похабя още една клечка, за да се подпише. Втората кутийка беше вече съвсем на края.
— Хайде сега да й се полюбуваме — рече той.
— Ако искаш да се върнеш в твоя апартамент, ще трябва да оставиш любуването за мен — казах му аз. — Разполагаме с прекалено малко клечки, за да ставаме художествени критици точно в този момент.
Дуоркин посърна малко, но все пак отиде при другата стена и започна да рисува веднага, щом драснах клечка.
Той нахвърля мъничък кабинет, с череп върху бюрото, глобус до него и затрупани с книги стени наоколо.
— Е, така е добре — заключи, когато вече бях свършил третата кутийка и започвах полупразната четвърта.
Трябваха му още шест клечки, за да свърши и една — да се подпише.
Тогава Дуоркин се вгледа в произведението си, докато гореше осмата клечка — оставаха ми още само две, — после направи крачка напред и изчезна.
Огънчето вече пареше пръстите ми, аз изпуснах клечката и тя изсъска като падна в сламата и изгасна.
Стоях там треперещ, изпълнен със смесени чувства и изведнъж отново чух гласа му и усетих присъствието му до себе си. Той пак се беше върнал.
— Току-що се сетих нещо — заяви Дуоркин. — Как ще гледаш картината, когато тук е толкова тъмно?
— О, аз мога да виждам на тъмно — казах му. — Толкова дълго съм живял в мрака, че той е станал мой приятел.
— Разбирам. Просто се чудех. Светни ми сега, за да се върна обратно.
— Хубаво — съгласих се аз, като извадих предпоследната си клечка. — Но следващия път, като решиш да наминеш, по-добре си носи собствено осветление. Моят кибрит свърши.
— Добре.
Запалих клечката, той се вгледа в рисунката си, мина през нея и отново изчезна.
Обърнах се бързо и огледах фара на Кабра, преди клечката да е свършила. Да, силата беше там. Усещах я.
Дали, обаче, моята последна клеча щеше да е достатъчна?
Не, смятах, че не. На мен ми бе необходимо да се концентрирам по-дълго време, за да използвам някоя Фигура като врата.
Какво можех да запаля? Разпиляната по пода слама беше прекалено влажна и сигурно нямаше да пламне. Щеше да е ужасно да разполагам с вратата — моят път към свободата — под самия ми нос и да не мога да я използвам.