Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

От всичките възможни противници на радикалните ми идеи най-твърдоглави, естествено, се оказаха хората в униформи. И това, при положение че никога не се бях намесвал и не бях контролирал пряко изследванията и разработките им — те бяха напълно способни да дадат „зелена светлина“ на всяко нещо, което си поискат. Като се има предвид обаче, че почти всички военни програми бяха прехвърлени към граждански подизпълнители и тези подизпълнители зависеха от ресурсите на „ДеСтРес“, де факто разполагах с инструменти за контрол. „Не можете да замразите самолетите по програмата «Стелт76»!“ — крещяха недоволните военни. — „Кой сте вие, че да спирате производството на танкове?“ Отначало се опитвах да ги вразумя: „Основният ни боен танк M-1 «Ейбрамс» се задвижва от газова турбина. Откъде смятате да му осигурите гориво? И за какво са ви притрябвали самолети «Стелт», след като врагът изобщо не използва радари?“ Помъчих се да им докажа нещо много простичко — че на фона на ресурсите, с които разполагахме, и същността на заплахата, пред която бяхме изправени, трябваше така да изиграем картите си, че да получаваме възможно най-голяма възвръщаемост от онова, което влагахме. С други думи — максимум дивиденти при минимум инвестиции. Просто не можехме да си позволим да бъде иначе. Те обаче бяха непоносими — звъняха ми по телефона по всяко време на денонощието, обсаждаха офиса ми… Мисля си обаче, че не бива да ги виним; не и след начина, по който се отнесохме към тях след последната локална война и особено след като така им наритахме задниците заради Йонкърс. Военните се намираха на ръба на тотален крах и мнозина от тях просто се нуждаеха от нещо, с което „да изпуснат парата“.

(Усмихва ми се поверително.)

Започнах кариерата си на нюйоркската борса, ето защо умея да крещя и ругая не по-зле от който и да било професионален сержант и инструктор по строева подготовка. След всяка среща очаквах обаждане, плашещо и жадувано в същото време: „Господин Синклер, обажда се президентът, искам да ви благодаря за услугите и да ви уведомя, че отсега нататък не се нуждаем повече от тях…“ (Киска се.) Но това така и не се случи. Сигурно никой друг не е искал да седне на стола ми, ха-ха!

(Усмивката му помръква.)

Не казвам, че не съм правил грешки. Зная, че твърде остро се възпротивих на програмата за производство на бойни дирижабли. Тогава още не разбирах тяхното значение и не можех да си представя, че биха могли да изиграят сериозна роля във войната с живите трупове. Единственото, което знаех, беше, че при оскъдните ни запаси от хелий единственият ни рентабилен „транспортиращ“ газ беше водородът, а аз в никакъв случай не исках да погубвам човешки животи и да хабя ресурсите ни в името на въздушна флота от съвременни „Хинденбург“-ове77. И това не беше изолиран случай — сещам се как самият президент трябваше да ме убеждава наново да открием експерименталния проект по студен термоядрен синтез в Ливърмор. Държавният глава ми заяви, че дори и цяло десетилетие да ни дели от успеха, то „планирането на бъдещето ще убеди хората, че вярваме в утрешния ден“. Да, действително може да се каже, че по отношение на едни проекти бях твърде консервативен, а към други пък проявявах излишна либералност.