Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Инструменти и таланти?

Синът ми чу тази фраза в някакъв филм. Като се замисля, тя доста добре характеризира нашия план за възстановяването на страната. Талантите — тук влиза потенциална работна сила, нивото на квалификацията й и способите за ефективното й прилагане. Ако трябва да съм пределно откровен, страдахме от сериозен, даже бих казал критичен недостиг на таланти. Нашата икономика беше постиндустриална и основана предимно на услугите; беше толкова комплексна и високоспециализирана, че всеки човек можеше да функционира само в строго определените рамки на отделената му клетка. Да можехте да видите какви професии бяха споменати в първото преброяване на работната ни сила! Списъците гъмжаха от „изпълнителни директори“, „представители“, „ръководители“, „анализатори“ и „консултанти“… Всички тези хора прекрасно се вписваха в довоенния свят, но за нищо не ставаха в годините на кризата. Имахме нужда от дърводелци, зидари, шлосери, оръжейници… Естествено, и такива специалисти фигурираха в данните ни, ала в твърде ограничени количества. Първото проучване ясно показа, че шейсет и пет процента от гражданското население принадлежи към клас F-6 и не притежава ценни за нас професионални умения. Нуждата от масова програма за преквалификация на кадрите беше крещяща. С други думи, трябваше да решим как най-ефективно да изцапаме множеството „бели якички“.

Началото беше много трудно. Нямахме въздушен транспорт, пътищата и железопътните линии бяха разрушени, горивото… Боже милостиви, от Блейн, щата Вашингтон, до Импириъл Бийч, щата Калифорния, нямаше къде да заредиш и литър бензин! Освен това инфраструктурата на довоенна Америка се базираше на ежедневно пътуващи до работното си място хора, което способстваше икономическата сегрегация. Имахме цели предградия, населени с професионалисти от среден и висок клас, нито един от които не владееше елементарни умения като това да поправи счупен прозорец например! Онези, които знаеха как се прави това, живееха в своите работнически „гета“, които се намираха най-малко на един час път с довоенния автомобилен транспорт или на цял ден път пеша. Не хранете излишни илюзии — в началото почти всички се придвижваха с кракомобила!

Решението на този проблем — не проблем, а предизвикателство; проблеми не съществуват! — бяха бежанските лагери. Те наброяваха стотици — някои бяха не по-големи от паркинги, а радиусът на други надхвърляше пет-шест километра… Разпилени из планините и крайбрежието, всички изискваха помощта на правителството и всички изразходваха с бесни темпове оскъдните ни ресурси. Ето защо най-първата точка от моя план беше разтурването на тези лагери. Всички индивиди от категория F-6, годни за физически труд, щяха да се превърнат в неквалифицирана работна ръка. Или, с други думи, да се занимават със събирането на сметта, прибирането на реколтата, копаенето на гробове… Много гробове трябваше да се изкопаят, наистина много. А всички от категория A-1 — особено онези с приложими в армията умения — попадаха в ПОС или програмите ни за обществено самоосигуряване… Разнородни екипи от инструктори имаха за задача да налеят в главите на уседналите, високообразовани, залепени за бюрата кабинетни плъхове всички необходими за оцеляването им знания.