Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
И се оказах прав. От другата страна ме гледаше Корал. Носеше блуза с цвят на праскова и бе свалила превръзката от окото си. Пукнатината на огледалото разсичаше лицето й наполовина. Лявото й око бе все така зелено, както го помнех, а на мястото на дясното се виждаше Рубинът на Справедливостта. Като че ли и двете й очи се бяха втренчили в мен.
— Мерлин — каза тя. — Помогни ми. Не мога повече. Върни ми окото.
— Не знам как — отвърнах аз. — Не разбирам стореното.
— Моето око — продължи Корал, сякаш не беше ме чула. — През Окото на Справедливостта светът е само плетеница от сили и е студен, много студен! И ужасно чужд. Помогни ми!
— Ще намеря начин.
— Окото ми… — повтори тя.
Подминах огледалото.
От едно правоъгълно огледало, върху чиято дървена рамка бе гравиран феникс, ме гледаше Люк.
— Здравей, приятел — каза той. Изглеждаше малко отчаян. — Много ми се ще да получа обратно меча на баща си. Не си го мяркал пак, нали?
— Боя се, че не — смотолевих аз.
— Жалко, че не можах да се порадвам на подаръка ти. Ще се оглеждаш за него, нали? Имам чувството, че той би могъл да свърши добра работа.
— Разчитай на мен — казах.
— Все пак в известен смисъл ти си отговорен за онова, което се случи.
— Така е.
— … и ми се иска да си го получа обратно.
— Даа — отвърнах и продължих нататък.
От едно елипсовидно огледало с тъмнокафява рамка, вдясно от мен, долетя зловещ кикот. Обърнах се и видях в него лицето на Виктор Мелман.
— Проклет да си! — изсъска той. — Толкоз се радвам да те видя да блуждаеш изгубен! Ръцете ти са опръскани с моята кръв!
— Собствените ти ръце са опръскани с кръвта ти — казах аз. — Твоето си беше чисто самоубийство.
— Друг път! — тросна се Мелман. — Ти ме уби почти нечестно.
— Глупости! Може да съм виновен за много неща, но твоята смърт не е между тях.
Понечих да отмина, но ръката му изскочи от рамката и ме сграбчи за рамото.
— Убиец! — изкрещя той.
Освободих се.
— Върви по дяволите! — казах и продължих напред.
После от едно широко огледало със зелена рамка и зеленикав оттенък на стъклото към мен поклати глава Рандъм.
— Мерлин! Мерлин! Какво си намислил в края на краищата? От известно време все забравяш да ме държиш в течение.
— Ами — отвърнах аз, загледан в оранжевата фланелка и дънките му, — така е, сир. За някои неща така и не ми остава време.
— Неща, които засягат сигурността на кралството, а ти не намираш време за тях?
— Ами, според моята преценка нещата не стоят точно така.
— Става въпрос за нашата сигурност. Аз съм този, който трябва да прецени кое как стои.
— Да, сир. Разбирам, но…
— Трябва да си поговорим, Мерлин. Личният ти живот е замесен в цялата история, нали?
— Нещо такова…
— Няма значение. Кралството е по-важно. Трябва да поговорим.
— Да, сир. Веднага, щом…
— „Веднага, щом“ ли?! Още сега! Спри да се занимаваш с глупости и си домъкни задника тук! Трябва да говоря с теб!
— Ще го сторя веднага, щом…
— Не ми пробутвай пак тоя лаф! Нещата май намирисват на предателство, след като се опитваш да скриеш важна информация! Искам да се видя с теб! Върни се у дома!
— Ще се върна — казах и се отправих със забързана крачка напред, а гласът на Рандъм се сля с хора на останалите. Не спираха да повтарят своите заповеди, молби и обвинения.
В следващото огледало — кръгло, с плетена синя рамка — ме чакаше образът на Джулия.
— А, ето те и теб — каза тя почти печално. — Знаеш, че те обичах.
— И аз те обичах — признах аз. — Отне ми доста време, докато го осъзная. Предполагам, че успях да разваля всичко.
— Ти не ме обичаше достатъчно. Иначе щеше да ми се довериш. А така само успя да изгубиш моето доверие.
Отвърнах поглед и казах:
— Съжалявам.
— Това не е достатъчно. Вече сме врагове.
— Не е нужно да се стига до това.
— Твърде късно е — каза тя. — Твърде късно.