Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Тялото, в което се е вселила тай’ига-та, се е възстановило от болестта, която е убила неговото съзнание — казах аз. — Искаш да кажеш, че сега тя е свързана с него до смъртта си?
— Да. Поне доколкото знам аз.
— Тогава ми кажи, тя ще се освободи ли, ако тялото умре, или ще умре заедно с него?
— И двата варианта са възможни — отвърна Сухай. — Но колкото по-дълго остане в тялото, толкова по-малки ще бъдат шансовете й да оцелее.
Погледнах отново майка си и заявих:
— Ето го и края на твоята история.
Тя сви рамене.
— Аз приключих с демона и го освободих. Винаги мога да призова някой друг, ако ми се наложи.
— Недей.
— Няма. Вече няма нужда да го правя.
— Но ако си мислеше, че има, би го направила, нали?
— Една майка е длъжна да се грижи за безопасността на сина си, независимо дали на него това му харесва, или не.
Вдигнах лявата си ръка и изпънах показалеца си в гневен жест. И изведнъж забелязах на китката си бляскава гривна — майсторски изплетено от метални нишки украшение, което приличаше по-скоро на холографско изображение, отколкото на реален предмет. Отпуснах ръката си, овладях първия си импулс и се троснах:
— Сега поне знаеш какво мисля по въпроса.
— Отдавна го знам — каза Дара. — Нека обядваме заедно, при половин завъртане, виолетово небе. В имението на Сауал.
— Съгласен съм.
— До скоро тогава. Приятно завъртане, Сухай.
— Приятно завъртане, Дара.
Тя направи три крачки и изчезна. Етикетът в Хаос изисква да си тръгнеш така, както си дошъл.
Обърнах се, отидох до езерото и се вгледах в дълбините му. Усещах как напрежението се свлича от раменете ми. Този път заварих там Джасра и Джулия. Двете извършваха някакви странни приготовления в работното помещение в Цитаделата на Владението. После образът се замъгли леко, жестоката истина изплува над реда и красотата и на тяхно място се появи маска с впечатляващи и едновременно с това ужасяващи черти.
Усетих ръката на Сухай върху рамото си.
— Това е семейството — каза той. — Понякога ни дарява с любовта си, а друг път ни вбесява. Гневът те е сграбчил в ноктите си, нали?
— Марк Твен е бил прав като е казал, че човек може да избира приятелите, но не и роднините си — отвърнах аз.
— Не знам какво са намислили, но имам известни съмнения. Сега не можеш да направиш нищо друго, освен да си починеш и да изчакаш. Бих искал да ми разкажеш още някои неща.
— Благодаря ти, вуйчо. Ами, да. Защо не?
И му разказах всичко. После отидохме до кухнята за още сандвичи. Оттам излязохме на един плуващ балкон, кацнал над лимонов океан, чиито вълни се разбиваха в розовите скали на брега. Над нас небето бе придобило цвят на индиго. Не се виждаха звезди. На този балкон довърших останалата част от разказа си.
— Това, което чух, е меко казано интригуващо — каза Сухай накрая.
— О? Да не би да виждаш нещо, което ми е убягнало?
— Ти ме наведе на твърде много теми за размисъл, за да си позволя да рискувам с прибързано мнение. Нека засега оставим нещата такива, каквито си ги видял ти.
— Добре.
Облегнах се на перилата и погледнах към водната повърхност.
— Трябва ти почивка — каза той след известно време.
— Сигурно е така.
— Ела, ще те заведа в стаята ти.
Протегна ми ръка и аз я хванах. Мигом потънахме в пода.
И тъй, аз заспах, заобиколен от гоблени и тежки драперии, в една стая без врата в замъка на Сухай. Може и да е била в кулата, защото чувах как ветровете се отъркват по външната стена. Не след дълго ме споходи сънят…
Бях отново в замъка на Амбър и крачех по блещукащия Коридор на Огледалата. Пламъчетата на свещите пърхаха от ненадейните пориви на въздушното течение. Стъпките ми бяха абсолютно безшумни. Навсякъде около мен се виждаха огледала с най-различни размери и форми. Отражението ми се плъзгаше по повърхността им — веднъж съвсем реално, друг път изкривено, отражение на отражението…
Спрях пред едно продълговато пропукано огледало с калаена рамка. Още докато се обръщах към него, вече знаех, че в него няма да видя собствения си образ.