Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Тридесет и шеста глава
ХАНИС АРК, надвесен над плетеницата от линии, свързващи съзвездията от елементи, които съставляваха езика на Сътворението, записан върху древния небесносин свитък, разгърнат сред безпорядъка на писалището му, не остана изненадан да види седемте призрачни силуета да се носят из помещението като парлив дим, довян с дъха на тягостен повей. Сякаш сонм безплътни форми, прекрачили от друг свят и понесени на крилете на вятъра, те се рееха в орляк без определена форма сред неподвижните притихнали планински мечки и зверове, изправени на задните си крака, горичката от каменни пиедестали беше пълна с масивни книги със записани пророчества и равномерно разпределени витрини с чудновати експонати, стъклото отразяваше пламъците на огъня в огромното огнище, разположено отстрани на стаята.
Тъй като седемте рядко използваха врати, кепенците на прозорците на сутерена няколко етажа по-надолу бяха подканващо открехнати. Макар те често да предпочитаха прозорците, на практика се нуждаеха от тях не повече, отколкото от вратите. Можеха да се промъкнат през всяка пролука, през всяка цепнатина, като дим, надигнал се в ранна утрин над застоял воден ръкав, прорязващ торфена пустош.
Отворените кепенци бяха един вид заявление, предназначено да бъде видяно от всички, включително от седемте, че Ханис Арк не се страхува от нищо.
Мнозина в Сааведра, престолният град на провинция Фаджин, разположен в широката долина под цитаделата, залостваха домовете си нощем.
Всички в Печалните територии го правеха.
В крайна сметка да се затвориш в дома си нощем, защото се страхуваш от онова, което дебне навън, беше мъдро решение. Макар да беше вярно за хората в града, бе дважди по-обяснимо за онези, които обитаваха отдалечените райони. Нощта беше пълна с реални опасности, същества със зъби и нокти, които дебнеха и от които човек определено би трябвало да се бои. Имаше и други страховити същества, които жертвата обикновено не забелязваше, докато не станеше твърде късно.
Ханис Арк обаче не се страхуваше от обитателите на нощта. Той подчиняваше тези същества на собствената си воля, контролираше ги и се превръщаше в източник на техния страх, а не в тяхна жертва. Нажежените въглени на страховете полагаше в сърцата на други, за да бъдат последните винаги готови да му служат.
Ханис Арк искаше хората да се страхуват от него. Страхуваха ли се от него, значи щяха да го уважават, да му се кланят. Той се стараеше да не оставя околните без основателна причина да са изпълнени със страх към него.
Не, за разлика от повечето обитатели на Печалните територии, Ханис Арк не живееше в страх. Напротив — движеше го непрестанна, кипяща ярост, която сякаш бе живо същество. Тя не даваше възможност на страха да намери в какво да се вкопчи.
Нестихващата му ярост представляваше ярка звезда, която го напътстваше безспир. Тя бе винаги там, за да привлича вниманието му, да го съветва, да го гълчи, докато го подтикваше да поправи генерално сбърканите неща. Гневът не бе просто негов постоянен спътник, но и негов доверен приятел, единственият му приятел.
Сиянието на десетките свещи на стойката в дъното на стаята потрепна, щом седемте фигури минаха покрай тях, сякаш се канеха да яхнат вихрушката, надигаща се от пламъците.
Мохлер, старият писар, приведен над масивната книга, която беше отворена на една стойка наблизо, се изправи, сякаш до слуха му беше достигнал звук. Една от седемте сияйни форми се плъзна покрай него и прокара дългата си като пипало ръка по челюстта му. Онзи се огледа, като че усетил докосването, но така и не съзря източника.
Мохлер нямаше сетива да види фамулусите.
Но застаналата на стража край вратата жена имаше.
Писарят докосна бузата си със сбръчкани артритни пръсти, но като не успя да намери обяснение какво е породило усещането за допир, отпусна ръка край тялото си и съсредоточи вниманието си обратно върху записването на последните пророчества от абатството, докато седемте се извиха спираловидно под сводестия таван и се плъзнаха край каменните арки, за да се шмугнат под масивните греди и да огледат мрачната, потопена в мъждивата светлина на свещите стая.
— Ти си на ход — напомни Ханис Арк на прегърбения писар.
Мохлер хвърли поглед назад и видя, че господарят му го наблюдава.
— А, да, аз съм — рече и остави перото, после загърби книгата и се затътри към каменния постамент, върху който бе разтворена дъска с гравирани алабастрови и обсидианови фигури.