Реката на тайните [bg]

Увеличи скоростта на шейсет и пет километра в час и се отправи към средната рампа. Луксозният автомобил прелетя като стрела през трюма, а после направи обратен завой.

В продължение на пет минути Мърсър разиграва китайците, като ги държеше достатъчно близо, за да не прекъсва преследването, но и на достатъчно голямо разстояние, за да не им позволи да се прицелят точно. Знаеше, че няма да набере нужната преднина да стигне до най-горната палуба. Не че откритото пространство щеше да му предостави помощ. Корабът беше висок и скокът от борда щеше да е фатален. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше да спечели време за Лорън. Тя и останалите се нуждаеха от още десетина минути, за да спуснат във водата спасителната лодка и да се отдалечат от автовоза, може би общо петнайсет, за да стигнат до Гамбоа.

Мърсър щеше да продължи играта с преследвачите достатъчно дълго, ако не беше сержант Хуай, който караше мерцедеса и имаше други планове. Той спря за момент и заповяда на двама от хората си да вземат по една кола и да пресрещнат бентлито, като блокират двете рампи няколко нива по-горе. Загуби за това само няколко секунди и после бързо настигна бентлито, без шофьорът му да усети, че примката се затяга.

В трюмовете се появиха още няколко японци, членове на екипажа и помощник-капитани, които не бяха сигурни какво точно виждат, но изпитваха непреодолим импулс да станат свидетели на унищожаването на такава голяма част от товара им. Когато пристигнеха в Токио, трябваше да обясняват на много хора защо десетки автомобили са смачкани. Не можеха да повярват, че на кораба им е започнало преследване с коли между терористи, дошли с хеликоптери. Единият помощник-капитан дори засне с видеокамера очуканото бентли, преследвано от мерцедеса, с надеждата да умилостиви разгневените собственици на колите. И може би да продаде записа на някое телевизионно предаване.

Мърсър не се поддаде на изкушението да махне самодоволно на помощник-капитана и му показа оръжието си, за да накара членовете на екипажа да се скрият някъде. Погледна часовника си и видя, че е едва единайсет преди обяд. Освен това отбеляза, че вече е дал на Лорън петнайсет минути. Ако се надяваше да оцелее от гонитбата, време беше дай сложи край и да се предаде, с надеждата, че китайците ще предпочетат да разпитват жив пленник, вместо да изхвърлят през борда мъртвец.

След онова, което бе преживял предишната вечер, се изуми, че е оцелял толкова дълго. Шофирането на непозната кола в стоманените трюмове на товарен кораб изискваше високо ниво на съсредоточеност, а той вече се бе уморил. Сега, когато беше готов да се предаде, тялото му сякаш очакваше това и започваше да се отпуска.

Смяташе да спре бентлито в средата на едно от откритите нива и да чака до колата с вдигнати ръце. Ако китайците не искаха пленник, намерението му беше да се отдалечи от японските моряци и да се насочи към средната рампа. Движеше се с трийсет километра в час, когато стигна до леко наклонената рампа и за част от секундата се разсея, понеже пак погледна към членовете на екипажа.