Адвокат за милиони [bg]

— Знам. Но трябва да опитам. Може би докато Девън е навън, ще измисли къде да я изпрати.

— Има много деца-сираци в системата, които се оправят с живота. Сали има твърд характер. Ще се оправи.

Той кимна.

— Може и да се оправи, но може и да не се. — Той понечи да я заобиколи, но тя отново му препречи пътя.

— Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

— Кое?

— Не ме занасяй.

Той наведе глава и си пое дъх.

— В живота има мигове, които ти се иска да не са настъпвали. Мигове, в които ти се иска да се върнеш назад във времето и да промениш това, което си направил — или да направиш нещо, което не си направил. — Фин вдигна очи. — Системата е претоварена и няма време да се церемони с отделните деца. Настаняват ги където им падне, само и само да се отърват от тях. Когато ме изпратиха в последното ми приемно семейство, бях на петнайсет. Никой нормален човек не взима петнайсетгодишно момче. Но това семейство имаше нещо като бизнес. Щатските власти им даваха по петдесет долара на седмица за всяко дете, което вземеха за отглеждане. Затова бяха готови да вземат всеки. Когато отидох при тях, в къщата им живееха единайсет деца. Бяха направили спално помещение, в което спяхме всички. От едната страна бяха леглата за момчетата, от другата — за момичетата.

— Изглежда е било уютно и задушевно.

— Задушевно не е точната дума. В къщата нямаше много любов. А децата… ще кажа само, че това бяха деца с проблеми. Особено три от по-големите момчета. Те употребяваха наркотици и членуваха в банда.

— Но ти също си бил в банда, нали?

— Вярно, но тези тримата бяха по-различни. Те бяха жестоки и свирепи. Имаше едно дребно момиче, на около тринайсет години, което беше като изгубена душа. Виж, повечето от нас прекарваха целия си живот в приемните семейства и домовете за сираци. И ние бяхме свикнали с това, знаехме какво да очакваме. Но това момиче беше израснало със собствените си родители. Не знам какво точно им се беше случило на тях. Момичето не обичаше да говори за това. Нещо много лошо, за да се озове накрая тя в това забравено от Бога място.

Та тя предпочиташе да бъде сама и почти не говореше с никого. Имаше дневник и прекарваше доста време в писане. Беше й като психотерапия. Един ден едно от трите момчета й открадна дневника. Занесе го в момчешката спалня и зачете от него. Беше тъжно и жалко. Всички прихнаха да се смеят. Тогава момичето влезе в стаята и разбра какво се е случило. Направо побесня. Нападна момчето, което държеше дневника, започна да го рита и да крещи. Той и другите двама я хванаха и взеха да я налагат, където сварят. Тя продължи да се отбранява, докато можеше. Накрая, когато силите и духът й секнаха, тримата я вдигнаха и отнесоха в спалнята на момичетата. Изгониха всички навън и заплашиха да убият всеки, който изтича при приемните родители, за да ги издаде. Не че ги беше грижа. После заключиха вратата на спалното и… Още чувам плача на това момиче.