Достатъчно време за любов [bg]

И още много куплети, подобни на тези.

— Лазарус — обади се Айра, — вие си тананикате тази песничка всеки ден, откакто сте тук. Има дванайсет куплета или повече.

— Наистина ли, Айра? Обичам да си тананикам, знам, но аз самият не се усещам. Като мъркането на котка е — знак, че функционирам нормално, всички светлинки на пулта светят в зелено, пътуването продължава. Следователно се чувствам уверен, отпочинал и щастлив, и като се замисля — така си е.

Но в „Неудачник по рождение“ има повече от дванайсет куплета — стотици са. Помня само откъслеци от нещата, които пееше Веселяка. Той винаги си играеше с песните, променяше ги, добавяше свои неща. А песничката за типа, който обикновено си държи балтона в заложната къща, си я спомням още от времето, когато бях много млад и създавах първото си семейство на Земята.

Но въпреки това песента си е на Веселяка — той беше успял, образно казано, да изпили серийните й номера и да промени облика й. Чух я отново — трябва да е било двайсет-двайсет и пет години по-късно, в едно кабаре в Луна-Сити. От Веселяка. Всичко беше променил ритъмът беше отработен, стиховете — римувани, мелодията — усъвършенствана. Но си личеше старата песен — минорни тонове, тъга — текстът все още си беше за нещастника, чийто балтон си е все в заложната къща и който живее на гърба на сестра си.

Веселяка също се бе променил — нов, блестящ инструмент, космонавтска униформа от фин плат, прошарена коса при слепоочията, маниери на звезда. Помолих сервитьора да му предаде, че сред публиката е Щастливия Шемет — тогава си имах друго име, но Веселяка знаеше само това. При първата пауза той дойде на масата ми, позволи ми да го почерпя напитка, понадлъгвахме се малко и после си припомнихме за щастливите времена в стария „Хормон-Хол“.

Не напомних на Веселяка, че ни е изоставил без предупреждение и че това доста е разстроило момичетата, които се бяха притеснили, че се е озовал в някоя от канавките край пътя. За щастие се оказа, че е жив. Но когато ми се бе наложило да обяснявам изчезването му, персоналът ми беше толкова деморализиран, че мястото бе заприличало на морга — абсолютно неуместно за подобно заведение. Успях да си изясня, че се е качил на борда на „Исландски сокол“, който се готвел да излети към Луна-Сити, и така и не слязъл от него. Казах на момичетата, че на Веселяка му се е отворила внезапна възможност да се върне у дома и е помолил началника на космодрума да изпрати прощален поздрав до всяка от тях. Това ги поуспокои. Веселяка продължаваше да им липсва, но те разбираха, че възможността да се прибереш у дома не бива да се пренебрегва, и бяха доволни, че не е забравил за тях.