Достатъчно време за любов [bg]

— Лазарус, не виждате ли, че децата искат да ви развлекат? Те ви харесват — само господ знае защо…

— Но…

— Може и да минем без кръчма. Мисля, че започвам да си припомням нещо от списъка, приложен към завещанието ви. Минерва, кой притежава „Елисейските полета“?

— Дъщерна компания на „Сървиз ентърпрайз лимитид“, която от своя страна принадлежи на асоциацията „Шефилд-Либи“. Или с други думи — на Лазарус.

— Дявол да го вземе! Кой е инвестирал парите ми в това? Анди Либи, да е благословена благата му добра душа, трябва да се е обърнал в гроба си… всъщност аз го погребах на орбита около последната планета, която открихме заедно — на нея го убиха.

— Лазарус, този факт го няма в мемоарите ви.

— Айра, още веднъж ти казвам — в мемоарите ми ги няма много неща. Горкият Либи беше изпаднал в едно от състоянията си на дълбок размисъл и не беше нащрек. Оставих го в орбита, защото му бях обещал, когато умре, да го върна обратно в родния му Озаркс. Потърсих Либи след около сто години, но не го намерих. Маякът беше излязъл от строя, предполагам. Добре, деца, празненството ще е в щастливия ми дом. Докъде бяхме стигнали? Айра, ти щеше да дефинираш „любов“.

— Не, вие щяхте да разправяте за онзи слепец, който сте срещнали на Марс, когато сте управлявали публичния дом.

— Айра, груб си като Дядката Джонсън. Викахме на слепеца Веселяка — не си спомням истинското му име, ако е имал такова. Веселяка беше един от хората, подобни на тебе — които работят, без да ги караш. В онези дни един слепец можеше да живее от милостиня и никой не би го упрекнал — тогава слепотата още не можеше да се лекува.

Но Веселяка не искаше да живее на гърба на другите хора и правеше каквото може. Свиреше на акордеон и пееше. Имаше тогава един такъв инструмент с клавиши, издаваше много приятен звук. Все още се срещаха и механични инструменти, наред с електронните.

Веселяка пристигна една нощ, измъкна се от скафандъра и започна да пее и да свири, преди да се усетя.

Имах такова правило: „Купуваш и се наслаждаваш или пътуваш“, въпреки че нашето заведение винаги можеше да почерпи с бира стар редовен клиент, закъсал временно с парите. Но Веселяка не ни беше клиент — той бе скитник, изглеждаше и миришеше като скитник и аз вече бях решил да се отнеса с него като със скитник, когато видях превръзката около очите му и се спрях.

Никой не изхвърля навън слепци, нито пък им създава неприятности. Реших да го наглеждам, но го оставих на мира. Той дори не седна. Само свиреше на очукания си акордеон и пееше — нито едно от двете не му се удаваше особено, но аз наредих пианото да не свири, за да не му пречи. Едно от момичетата мина през публиката с шапката му.

Когато той се приближи до моята маса, го черпих бира и му предложих да седне; от него направо вонеше! Благодари ми и ми заразказва за себе си. Главно лъжи.