Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

— Познавам брат си. Той може да убеждава и да се налага. И да хитрува, ако първите му две умения не свършат работа. Ако… волята му не му принадлежи изцяло и в същото време може да черпи от интелигентността му… не съм сигурен, че ди Кабон ще успее да се справи. Аз мога. Имам си начини. — Лицето му просветля за миг, стоплено от широка братска усмивка.

— Хм — промърмори Иста. Способността на братята да убеждават, изглежда, беше фамилна черта.

— А да не забравяме и Лис — каза той.

Какво не трябваше да се забравя за Лис Ферда не уточни и Иста милостиво реши да не го пита.

— Много ми се иска да беше тук, това е вярно. — След миг добави: — И ди Кабон също. — Може би най-вече ди Кабон. Каквото и да беше намислил богът, младият свещен също беше набъркан в него.

— Тогава ще ми позволите ли да тръгна, царина? Посветен Пежар ще е в състояние да се погрижи за всичките ви нужди в този незначителен двор, сигурен съм. Самият той изгаря от желание да ви служи.

Иста остави тази дребна проява на кардегоска арогантност без коментар. Ако Порифорс беше обикновен провинциален двор, Ферда без съмнение щеше да е прав.

— Веднага ли искаш да тръгнеш?

Той сведе глава.

— Веднага, ако нямате нищо против. Ако има някакъв проблем, колкото по-скоро пристигна, толкова по-добре. — Тя смръщи мълчаливо чело и Ферда добави: — А ако няма, тогава ще се върна по-скоро.

Тя засмука неуверено долната си устна.

— А да не забравяме, както каза ти, за проблема с мечката. — Капан за лов на мечки, така беше казал богът. Неговият прокълнат домашен любимец, избягал. Нямаше смисъл и да се моли на бога за защита — ако той можеше да контролира директно онези от демоните си, които са избягали в света на материята, най-вероятно би го направил и не би допуснал божествената му слабост да зависи от човешката.

— Добре — въздъхна тя. — Тръгвай. Но се върни бързо.

В усмивката му се прокрадна напрежение.

— Кой знае? Може да ги срещна по пътя към Толноксо и да се върнем още преди да е мръкнало. — Той коленичи и й целуна признателно ръка. Само след миг плащът му вече се развяваше отвъд портите на храма.

Обядът, както скоро и с неудоволствие установи Иста, щеше да представлява истински банкет в чест на вдовстващата царина и щеше да се проведе на селския площад, с пълна програма чак до хора на местните дечурлига, които изпълниха подбрани песни и химни и усърдно, макар и не особено ритмично, демонстрираха местните танци. Лорд Арис не присъстваше. Замъка отсрамваше младата маршеза, с типичния си жизнерадостен стил, който явно много допадаше на гордите и нетърпеливи да угодят родители. Неведнъж Иста я улавяше как се заглежда по най-малките дечица с открит копнеж в очите. След като малките танцьори тропнаха за последно в нестроен ритъм и всичко живо се изреди да целува ръцете й, Иста най-после се озова на гърба на коня си, свободна да се махне от площада. Тайничко изтри в гривата на коня лепкавото приношение, оставено й в дар от бездомника с хремата. Вече почти се радваше да види коня. Почти.