![Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/3/4/ricaryat-na-shalion-paladin-of-souls-bg-download.jpg)
Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]». Краткое содержание книги:
Възможно беше да се съпротивляваш на съня с дни, докато стаята не започнеше да се люлее и странни, безформени халюцинации не изникнеха пред очите ти като искри над огън. Беше го опитвала веднъж, в началото, когато боговете започнаха да измъчват сънищата й, когато се бе уплашила, че полудява, и Иас я бе оставил да се оправя сама със страховете си. Беше свършило зле. Възможно беше да удавиш разума си и сънищата във вино. За кратко. И това беше опитвала и то също бе свършило зле. От боговете не можеше да се избяга и в лудостта, всъщност получаваше се точно обратното.
Мислите й се отплеснаха в предположения какво ли лежи в леглото, навярно не много различно от нейното, макар и не така деликатно парфюмирано, в онази стая в другия край на галерията. Всъщност вярваше, че знае съвсем точно как изглеждат леглото, килимите, стаята… и човекът в нея. Нямаше нужда да ги вижда дори. „Само че досега не бях виждала Горам, коняря“. Макар да предполагаше, че съществуването му се подразбира.
„Е, докарахте ме тук, който и от вас да ме пришпорва така. Но не можете да ме накарате да вляза през онази врата. Нито можете да я отворите сами. И едно отронено листо не можете да вдигнете — да огънете желязо или волята ми е еднакво непостижимо за вас“. Бяха в безизходица — тя и боговете. Можеше да им се противопоставя цял ден.
„Но не и цялата нощ. Все някога ще заспя и това всички го знаем“.
Въздъхна, наведе се настрани и духна свещта. Миризмата на горещ восък се задържа в ноздрите й, а ярката светлина остави цветно петно пред очите й, когато се обърна и нагласи възглавницата под главата си. „Не можете да отворите онази врата. И мен не можете да накарате да го направя, каквито и сънища ди ми изпращате.
Пригответе второто си най-лошо нещо. Най-лошото вече сте ми го причинявали“.
Отначало сънят й бе безформен, безсюжетен, празен. После плува известно време в обикновени сънища, чиито тревожни абсурдности се претопяваха едни в други. После влезе в една стая и всичко се промени. Стаята беше солидна, квадратна, ъглите й бяха неподдаващи като ъглите на всяка стая в реалния живот, макар точно в тази да не се беше озовавала никога. Не беше стаята на лорд Илвин. Навън беше ярък следобед, ако се съдеше по светлината, сипваща се през пролуките на прозоречните капаци. Знаеше, че стаята се намира в Порифорс, позна я по стила, после си даде сметка, че всъщност я е зървала вече, за миг, на светлината на свещи. Лорд Арис беше изнесъл…
Сега всичко бе ведро и празно. Стаята бе чиста и преметена. Нямаше никой освен нея… Не, чакай. Отваря се врата.
Една позната фигура, осветена за миг в гръб от следобедната светлина, обливаща препълнения с цветя двор отвъд. Фигурата запълни отвора на вратата, вмъкна широките си хълбоци и вратата се затвори сама след нея. За миг сърцето на Иста се изпълни с радост и облекчение при вида на просветен ди Кабон, жив и явно в добро здраве.
Само дето… не беше ди Кабон. Или не само ди Кабон.
Този беше по-дебел, по-ярък, по-бял. Някак двуполов. Издуваше ли се тази плът, за да побере непобираемото? Дрехите му бяха снежнобели, без нито едно петънце — само по това Иста би могла да долови разликата — и сияйни като луната. Над бръчките на усмивката му, бодро повторени от извитите линии на няколкото провиснали гуши, очите на бога проблясваха насреща й. По-просторни от небето, по-дълбоки от морските бездни. Сложната им многопластовост бе обърната безкрайно навътре, всеки пласт разслоен в другите пластове и повтарян до безкрайното, или безкрайно малкото. Очи, които можеха едновременно да наблюдават всеки човек и живо същество на света, отвътре и отвън, с еднакво и ненарушено внимание.
„Господарю Копеле“. Иста не изрече на глас името му, за да не го вземе Той за молитва. Вместо това каза небрежно:
— Май не съм ти в категорията, не мислиш ли?
Той се поклони над огромното си шкембе.
— Малка, но силна. Аз, както добре знаеш, не мога да повдигна и отронено листо. Нито да огъвам желязо. Нито твоята воля. Моя Иста.
— Не съм твоя.
— Говоря с надежда и очакване, както говорят ухажорите. — Усмивка нагъна дебелото му лице.
— Или с подлостта на плъх.
— Плъховете — отбеляза с въздишка той — са низши, плашливи, незлобливи създания. Силно ограничени. За подлостта е необходим човек. Мъж. Или жена. Подлост, предателство… правда, победа… капан за ловене на мечки…
Тя потръпна — спомни си за Фойкс и се зачуди дали и Той не намеква за това.
— Искате нещо. От устите на боговете прокапва мед, когато искат нещо. Когато аз исках нещо — когато се молих просната по очи, с разперени ръце, потънала в сълзи, унижение и страх — години наред — къде бяхте Вие тогава? Къде бяха боговете, когато Теидез умря?