Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

Веждите му се вдигнаха в изражение на забележително престорена доброжелателност.

— Как какво — работа, сладка ми Иста!

Той пристъпи по-близо, под краката му дъските заскърцаха и простенаха опасно. Тя едва не отстъпи назад при страховитата мисъл как двамата се продънват през пода в стаята на долния кат. Той вдигна леко ръце на нивото на раменете й, но без да я докосва. Чак сега, с огромно раздразнение, Иста забеляза, че е гола. Той се наведе над корема си и промълви:

— Белегът ми е на челото ти.

Устните му бръснаха челото й. Мястото, където я докоснаха, запари като жигосано.

„Той ми върна дара на второто зрение“. Неопосредствано, самостоятелно възприемане на духовния свят, Неговото царство. Спомни си как отпечатъкът от устните на Майката бе опарил кожата й, точно както сега, в онова отдавнашно видение на границата на съня, което бе довело след себе си такива ужасни последствия. „Можеш да ми натресеш дара си, но аз съм свободна да не го отварям. Отказвам го и те предизвиквам!“

По-ярка искра припламна в очите му. Той плъзна дебелите си ръце по голия й гръб, притисна я по-силно към корема си, наведе се отново и я целуна в устата с неприкрито самодоволство и похотлива наслада. Тялото й пламна от възбуда и смут, което я вбеси още повече.

После тъмните безкрайности внезапно се стопиха в очите му, които бяха толкова близо до нейните, че почти се кръстосваха. Обикновеният човешки поглед бавно се разшири, после се изпълни с ужас. Просветен ди Кабон се задави, откъсна се от устните й и отскочи назад като подплашен елен.

— Царина! — изписка той. — Простете! Аз, аз, аз… — Погледът му се стрелна из стаята, върна се за миг върху нея, очите му се разшириха още повече, отскочиха към тавана, пода, стените. — Изобщо не знам къде съм…

Вече бе сигурна, че не той е в нейния сън. Тя беше в неговия. И той щеше да си го спомня съвсем ясно, когато се събудеше. Където и да се намираше в момента.

— Твоят бог — сопна му се Иста — има гадно чувство за хумор.

— Какво? — замаяно попита той. — Бил е тук? И аз съм го изпуснал? — Кръглото му лице се сгърчи страдалчески.

Ако това бяха истински сънища и всеки сънуваше другия…

— Къде си сега? — настоятелно попита Иста. — Фойкс с теб ли е?

— Какво?

Очите на Иста се отвориха рязко.

Лежеше по гръб в тъмната спалня, прозирната нощница на Катилара и хубавите ленени чаршафи се бяха усукали около тялото й. Съвсем сама. Изпсува ядно като последния войник.

Наближаваше полунощ. Крепостта тънеше в тишина. Някъде в далечината, едва доловими през декоративните решетки на прозореца й, скрибуцаха насекоми. Някаква нощна птица се обади с нисък протяжен глас. Слаби лунни лъчи се промъкваха в стаята и разсейваха в някаква степен чернотата.

Зачуди се чии ли молитви са я довели тук. Всякакви хора се молеха на Копелето, Бога на последната надежда, не само онези със съмнителен произход. Можеше да е всеки в Порифорс. Освен може би онзи, който така и не се бе събудил от кървавия си припадък. „Ако някога разбера кой ми е причинил това, ще го накарам да съжалява, че е казвал и детско стихче преди лягане…“