Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

— О — промълви Иста.

Катилара преглътна и избърса очите си.

— Хората на господаря и слугите на княгинята препуснаха заедно да дирят убиеца, но той беше набрал преднина. Свитата се превърна в траурно шествие, което върна тялото на Умерю в Джокона. Илвин… така и не дойде в съзнание. Не знаем дали заради някаква незнайна рокнарийска отрова по кинжала, или е паднал и си е ударил главата, или е получил някакъв друг тежък удар. Ала се боим, че духът му ни е напуснал. Мисля, че тази ужасна мисъл измъчва Арис повече, отколкото би го наскърбила дори смъртта на брат му, защото той винаги е ценял много високо ума на Илвин.

— И… как прие всичко това Джокона?

— Зле, въпреки че княгинята загина от ръката на свой сънародник. Оттогава границата е много неспокойна. Което пък помогна на вас, в крайна сметка, защото хората на господаря бяха готови да потеглят, когато пристигна пратеникът на провинкар ди Толноксо.

— Нищо чудно, че лорд Арис е толкова напрегнат. Ужасни събития, наистина. — „Прокапал покрив, как ли не“. Иста можеше да бъде единствено благодарна за избухливостта на Арис, която я бе спасила от перспективата да прекара нощта в стаята, където княгиня Умерю бе срещнала смъртта си. Замисли се над разказа на Катилара. Страшничък, да. Но в него нямаше нищо противоестествено. Никакви богове, видения, нито ярки бели огньове, които не горят. Нито смъртоносни червени рани, който се отварят и затварят, както човек си закопчава туниката.

„Бих искала да видя лорд Илвин — идеше й да каже на Катилара. — Би ли ме завела в стаята му да хвърля един поглед?“ И какъв предлог би могла да измисли за безсрамното си любопитство, за подозрителното си желание да влезе в спалнята на един болен мъж? Във всеки случай точно сега не й се искаше да зяпа разни повалени от невярна болест храбреци. Искаше й се да се метне на някой кон… не… да скочи в някоя каруца и да се махне далеч оттук.