Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

— О, не — сериозно каза лейди Катилара. „Отхвърля, но не отговаря на възражението“, забеляза Иста. — Обаче го карам да ми пише всеки ден, когато го няма. Ако забрави, много ще му се разсърдя… — устните й се извиха нагоре и в очите й проблесна смях, — за цял час най-малко! Но той не забравя. Както и да е, довечера трябва да се върне. Ще го чакам на северната кула, оттам се вижда пътят, и когато видя коня му, сърцето ми вече няма да се стяга и вместо това ще забие хиляда пъти в минута. — Лицето й омекна в очакване.

Иста ядно отхапа голяма хапка хляб.

Поне храната беше превъзходна. Лейди Катилара или главният й готвач поне не се опитваха да имитират разточителството, или още по-лошо, собствената си представа за разточителството на прословутите дворцови банкети в Кардегос, а сервираха обикновена вкусна храна. Тази вечер, изглежда, бяха наблегнали на десертите, което не пречеше на Иста, а Лис явно докарваше до въодушевление, като се имаше предвид колко излапа. Лис повечето си мълчеше в тази нова за нея компания, която, изглежда, й вдъхваше ненужно според Иста страхопочитание. Иста би предпочела да чуе разказа на Лис, а не местните клюки, с които запълваха времето.

Когато най-после избягаха от дамите и се върнаха в квадратния каменен двор, Иста й го каза и я сгълча за стеснителността й.

— Честно да ви кажа — призна Лис, — май всичко е заради роклята. Чувствах се като абсолютна дръвничка до онези благородни момичета. Не знам как се оправят с тези модни дрехи. Самата аз непрекъснато имам чувството, че ще се спъна и ще отпоря нещо.

— Ами нека тогава се поразходим под колоните, така че аз да си раздвижа мускулите, както заръча лечителката, а ти да се поупражняваш с тези коприни. И да ми разкажеш още неща за приключението си.

Лис скъси стъпките си почти като дама, така че да върви в крачка с накуцващата Иста в хладните сенки на алеята под колоните. Иста я засипа с въпроси относно всяка страна на пътуването й. Не че се интересуваше от цвета, недостатъците, преимуществата и капризите на всеки кон, който Лис бе яздила през последните няколко дни, но гласът на момичето бе толкова приятен и добре дошъл, че съдържанието на думите едва ли имаше значение. Иста установи, че самата тя няма кой знае какво да разкаже, най-малко за качествата на джоконските коне, които бе възприемала единствено като наказание. Нито имаше желание да си спомня зелените мухи, които се събираха на рояци, привлечени от локвите съсирваща се кръв.

На минаване покрай една колона Лис протегна ръка и прокара пръсти по вдлъбнатите изображения.

— Прилича на каменен брокат. Порифорс е много по-красив, отколкото очаквах. Лорд Арис ди Лютез наистина ли е такъв велик боец, какъвто го изкарва маршезата?

— В интерес на истината, да. Уби четирима от джоконците, които се опитаха да ме отвлекат. Двама се измъкнаха. — Тях не ги беше забравила. Сега си даваше сметка, че дори се радва, дето офицерът-преводач бе успял да избяга. Бяха говорили, лице в лице, твърде често и не би могла да мисли за него като за един от многото, като за неясно петно сред многобройните загинали безлики войници. Женска слабост, навярно, като това да откажеш да ядеш от месото на животно, което ти е било любимец.