Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Замятах се като риба на сухо.
Няколко дни отидоха за запитвания, телефонни разговори, лични срещи и четене на архиви. Доста ме обърка фактът, че в Питер изникна още един С. Красногоров, журналист, редовно пописващ на морално-възпитателни теми. Романът «Щастливото момче» обаче не беше негово дело, той не бе кандидатствал във Физическия факултет през петдесета и се оказа задъхващ се дебел чичко, който не се връзваше с делото нито по възраст, нито по начина си на живот. Първото му име беше Сергей.
В края на краищата намерих Станислав Красногоров. И отидох в службата му — да го разгледам. Задействах всичките си канали и връзки, за да събера информация за него. Тогава още не бях прочел романа му — тъй като не обичам самиздата, прелистих само няколко страници и го зарязах. Това беше грешка. Ако го бях прочел веднага, щях да си спестя доста време. Все едно, аз и без друго трябваше да го ИЗУЧА основно, а това изисква много месеци труд.
Не бих казал, че не вярвам в случайните съвпадения. Напротив, вярвам и нееднократно съм забелязвал поразителни и напълно случайни съвпадения (например съвпадението Красногоров — Красногорски!). Но когато открих, че преди смъртта си писателят Каманин е прочел романа на КРАСНОГОРОВ, на същия, чиято кандидатура е обсъждал физикът Шерстнев секунди преди своята ПОДОБНА гибел, веднага ми замириса не на съвпадение, а на ТЪЖДЕСТВО!
И какво всъщност следваше от това тъждество? Нищо. Просто се появи нов свързващ фактор. Човекът, който досега сякаш нямаше отношение към делото, се оказа част от него. Много години е бил в сянка и изведнъж попада в лъча на прожектора… Досега като че не съществуваше и изведнъж се появи от нищото… Симпатичен на външен вид, висок, предразположен към напълняване, добър работник, волтерианец, и, разбира се, скрит дисидент, но не и глупак, не радикал, а по-скоро либерал; добър другар, добър син, добър съпруг… Признавам, че ми хареса, но колкото повече го опознавах, толкова повече недоумявах как този човек се е оказал в сферата на моето внимание. Какво прави той там? Живее прост и здравословен живот, което вече е рядкост в нашето пошло време, обича приятелите си, нежно люби жена си, много харесва работата си. И освен тези неща друго сякаш не му трябва. Той си е самодостатъчен. Спокоен е. Сякаш от някакъв друг свят. Кой дявол го вкара в моя шибан, кървав, пълен с доносници свят, в който умират хора, убити от внезапна, неведома и невидима, неуправляема и сляпа сила?
Не бяха нужни големи усилия, за да разбера, че Александър Калитин е бил близък приятел на моя Красногоров. Били съученици, заедно пиели и заедно тичали по момичета, четяли един на друг юношеските си стихове и пеели своите съвместно написани песни. Последните доноси на Калитин били именно за Красногоров и за другия член на тяхната компания Виктор Григориевич Киконин.
Както стана ясно, военният хирург Иван Захарович Габуния живял в съседен блок и имал любовни щения спрямо Клавдия Владимировна Красногорова, като имал намерение, след като се пенсионира, да се ожени за нея и да я отведе заедно със сина й — намусения и нелюбезен Слава — в Поти, където притежавал къща, градина и яхта…
Сергей Юриевич Каляксин, заместник-ректорът на Четвърти медицински институт, май не се е познавал с моя Красногоров — никакви свързващи нишки между тях не открих. Но почти е сигурно, че се е познавал с Виктор Киконин, студент от споменатия институт и най-добрият и най-близък приятел на Красногоров.
Възелът се стягаше все по-здраво. Празните квадратчета се запълваха. И се сбъдваха всички мои малки предсказания. Намерих го. Това беше ТОЙ.
Може би именно сега е уместно да обясня, защо всичко това ме вълнуваше и занимаваше. Отстрани моите вълнения, тичането, моят хъс би трябвало да изглеждат нещо доста несериозно, напълно нелепо, дори безсмислено. Възрастен, солиден, семеен човек, служител в сериозна и авторитетна организация се занимава с дявол знае какво: с фантастика, мистика, глупости, криминални истории. И всичко това на ниво самодейност, без ръководни указания, без санкции от страна на началството, като че не съм кадрови офицер, а някакъв невръстен ентусиаст, който търси материал за поредната си статия.