Дневникът на пирата
- Автор: Бенет Чарлс Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на пирата». Краткое содержание книги:
— Не бой се, Бърт, няма да те изоставя — каза ми той, когато се върна след първото от тези изчезвания. — Аз забелязвам главата на часовоя върху небесния фон дълго преди той да стигне дотук и имам предостатъчно време да прибера инструментите си и да се скрия, колкото е нужно.
Работата беше бавна и мъчна, ала Дългия Джон се трудеше неуморно. Няколко пъти поисках да го сменя и да постържа пръчките отвътре, но той не ми даваше.
— Страх ме е, че откъм твоята страна може да ни усетят, пък и съм много по-спокоен, когато подслушваш на вратата — каза той. — Аз се справям блестящо с тази работа, а ти ще провалиш всичко, ако вземеш да ми помагаш.
Около един час преди зазоряване Дългия Джон ми прошепна, че е почти готово. Точно когато говореше, долових зад вратата шум на приближаващи се стъпки. Едва успях да го предупредя „Тихо!“ и да легна на койката, в ключалката изщрака ключ и вратата се отвори. Влезе капитан Хадфийлд.
Той дойде до койката и задържа над лицето ми фенера, който носеше. Естествено, аз се престорих на заспал и успях да го измамя.
— Горкият — чух го да си мърмори. — Лоша новина ще чуе, като се събуди. — После сложи ръка на рамото ми и ме раздруса.
Когато отворих очи, сякаш току-що се бях събудил, видях, че той ме гледа със съчувствие, изписано върху всяка чертица на лицето му.
— Какво има? — запитах аз. — Пристигна ли най-сетне флотата на Даго?
— Подготви се за лоша вест — отвърна той. — Часът на екзекуцията ти е ускорен. Ти ще умреш в зори.
Спокойните му думи, произнесени сериозно, ме накараха да залитна назад, като че ли ме бе ударил. Някак си бях толкова уверен, че Дългия Джон ще успее да ме освободи. А вместо това веднага бях изведен от килията, за да намеря смъртта си на бесилката.
Може би има хора, които отиват невъзмутимо на сигурна смърт. Аз обаче не съм от тях. Хвърлете ме в разгара на битката със сабя в ръка и ви гарантирам, че ще се бия храбро като другите. Вихърът на боя и горещата кръв, която кипи във вените, крясъците на сражаващите се и звънът на кръстосващи се оръжия или гърмът на пистолети — всичко това заедно разпалва смелостта. Ала да те повикат в най-мразовития час на зората, за да умреш, без да можеш да опиташ да се освободиш — не беше по силите ми да посрещна това е желаното спокойствие. Невъзможно ми бе да хапна нещо. Като видя отчаянието ми (което се стараех всячески да прикрия), капитан Хадфийлд нареди да донесат чаша вино, което малко възвърна толкова нужния ми кураж.
— Готов съм — казах на дребния офицер колкото се може с по-твърд глас.
— Само че аз не съм! — долетя глас от прозореца и в следния миг иззад един насочен пистолет се показа гневното лице на Дългия Джон. Точно навреме дръпнах капитан Хадфийлд на земята и куршумът се удари в отсрещната стена.
Отвън се чуха мускетни изстрели и тропот на тичащи стъпки. Дребният офицер скочи на крака, придръпна нара ми под решетката и като се качи на нея, първо стреля с пистолета си подир бягащата фигура на Дългия Джон, а после подвикна на стражата да подгони беглеца със смесица от ругатни и викове „ура“. Възползувайки се от моментната бъркотия, аз се стрелнах към вратата. Всякакви надежди за бягство обаче бързо се разсеяха, когато се натъкнах навън на редица войници, строени и готови да ме поведат към бесилката.
— Два пъти вече спасихте моя живот — каза капитан Хадфийлд на излизане от килията ми. — Бих искал да мога да направя нещо в отплата. Във всеки случай се надявам, че ще ми простите за това, което трябва да извърша, за да изпълня дълга си.
Отвърнах му с кимване и принудена усмивка — защото в момента не можех да говоря — и събрах сили да тръгна смело по пътя към позорната смърт. Преди да, напуснем затвора обаче, успях да запитам капитана дали Дългия Джон е избягал.
— Боя се, че избяга, дяволите да го вземат! — бе отговорът му. — Макар че — добави той с усмивка — без малко не успя да направи това, за което почти с готовност бих подал оставка, за да го извърша.
Въпреки ранния час новината за предстоящата екзекуция се бе разпространила и много граждани на Санта Галма надойдоха да видят как ще умра. Пръв ме посрещна лудият капитан, който ме бе довел в пристанището. Повече от всякога съжалявах за злината, която му бях причинил, като видях колко го бе обладала лудостта. Как се бе променил смелият капитан на екипажа, съпротивявал се отчаяно срещу нападението на връхлитащите пирати! Дрехите му бяха мръсни и развлечени, лицето — небръснато, очите — кръвясали. Носеше някаква пародия на униформа и бе увил около себе си като наметало едно оръфано от много битки пиратско знаме, така че ужасният череп лежеше ухилен на сърцето му.