Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)
- Автор: Сенкевич Генрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)». Краткое содержание книги:
След известно време малките пътешественици намериха изход, който обаче беше доста стръмен, та трябваше да слязат от конете и да ги водят. Понеже според уверенията на негъра до реката, беше близо, продължиха по-нататък пеша. Накрая стигнаха висок нос, заграден от едната страна от реката, от другата — от прулома, и като погледнаха надолу, видяха в дъното на падината слона.
Огромното животно лежеше по корем и за голяма изненада на Стас, не скочи, като ги видя, а едва когато Саба стигна до брега на прулома и започна яростно да лае, размърда за миг грамадните си уши и вдигна хобота си, но веднага го отпусна.
Хванати за ръце, децата дълго го гледаха и мълчаха.
Най-сетне Кали наруши мълчанието:
— Той умре от глад!
Наистина слонът беше отслабнал до такава степен, че гърбът му сякаш образуваше някакъв гребен, щръкнал през цялото му тяло; хълбоците му бяха хлътнали, под кожата му, въпреки дебелината й, ясно се открояваха ребрата и беше лесно да се разбере, че слонът не става, защото вече не му достигат сили.
Доста широката при изхода падина се превръщаше в затворена от двете страни с отвесни скали котловина, на чието дъно растяха няколко дървета. Те бяха изпочупени, кората по тях обелена, по клоните им нямаше нито един лист. Увисналите от скалите виещи се растения също бяха окъсани и изядени, а тревата в котловината беше опасана до последното стръкче.
Като обмисли най-подробно положението, Стас започна да споделя съображенията си с Нели, но под впечатлението на неизбежната смърт на огромното животно, той говореше тихо, сякаш се страхуваше да не смути последните мигове на живота му.
— Да, той наистина умира от глад. Сигурно е от две седмици, т. е. от времето, когато огънят е опожарил старата джунгла. Изял е всичко, каквото е имало за ядене, а сега се мъчи само, толкова повече, че по високото растат хлебни дървета и акации с големи шушулки, които той вижда, а не може да достигне.
И те отново го гледаха известно време мълчаливо, а слонът също обръщаше често към тях малките си угасващи очи и от гърлото му се изтръгваше някакво бълбукане.
— Наистина — обади се момчето — по-добре ще бъде да му съкратим мъките.
Като каза това, той вдигна пушката към лицето си, но Нели го хвана за палтото и като запъна двете си крачета, с все сила започна да го дърпа от брега на клисурата.
— Стас, недей! Стас, дай му да яде! Той е толкова окаян. Не искам да го убиваш! Не искам! Не искам!
И като тропаше с крачка, тя не преставаше да го дърпа, а той я погледна с голямо учудване, но виждайки пълните й със сълзи очи, каза:
— Но-, Нели …
— Не искам! Няма да ти дам да го убиеш. Аз ще се разболея от треска, ако го убиеш!…
Тази заплаха беше достатъчна за Стас, за да се откаже от намерението си за убийство — и по отношение на слона, който лежеше пред тях, и по отношение на всички други по света. Той помълча още малко, не знаейки какво да отговори на малкото момиче, след това каза:
— Добре де! Добре!… Казвам . ти, добре! Пусни ме, Нели!
А Нели веднага го прегърна и в разплаканите й очи проблесна усмивка. Сега тя искаше само едно: колкото може по-бързо да дадат на слона храна. Кали и Меа се учудиха много, като разбраха, че „бвана кубва“ не само няма да го убие, ами те трябва веднага да наберат за него колкото могат повече пъпеши от хлебното дърво, акациеви шушулки и всякакви бурени, листа и треви. Суданският меч на Гебхър с двете остриета послужи отлично на Кали в тази работа и ако не беше той, тя нямаше да върви така спорно. Ала Нели не искаше да чака, докато привършат всичко, та щом първият плод падна от дървото, тя го грабна с две ръце и като го носеше към клисурата, повтаряше бързо; сякаш се страхуваше да не би някой друг да пожелае да я измести:
— Аз! Аз! Аз!
Ала Стас съвсем не мислеше да я лишава от това удоволствие и само от страх да не би в бързината си да полети заедно с пъпеша я хвана за колана и извика:
— Хвърляй!
Големият плод се търкулна по стръмнината и се спря до краката на слона, а той моментално проточи хобота си, хвана плода, след това го изви, като че ли искаше да сложи пъпеша под шията си — и децата повече не го видяха!
— Изяде го! — извика зарадвана Нели.
— Предполагам! — отвърна усмихнат Стас.
А слонът проточи хобота си към тях, сякаш молеше за още,; и се обади с мощен глас:
— Хррумф!
— Още иска.
— Предполагам — повтори Стас.
Вторият плод се търкулна след първия и за миг изчезна по същия начин; последва трети, четвърти, десети, след това полетяха шушулки от акации, цели снопчета трева и големи листа. Нели не позволи никому да я замести, а когато малките й ръце отмаляха от работа, тя започна да бута с крачка все нови и нови запаси от храна, а слонът ядеше и понякога вдигаше хобот, за да произнесе своето гръмливо „хррумф“ в знак, че иска още и — както твърдеше Нели — в знак на благодарност.