Новозавладените звезди
- Автор: Блиш Джеймс Бенджамин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Златарева-Чичкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Новозавладените звезди». Краткое содержание книги:
Сенките заплашително се удължаваха, като се прехвърляха през пустинята към търкалящия се напред кораб. В кабината никой не приказваше — чуваше се само шумът от пресекливо дишане и от скърцането на механизмите.
После нарязаният хоризонт сякаш се спусна върху им. Каменни зъби се впиха в по-долния ръб на огнената топка и светкавично я разкъсаха. Тя изчезна.
Бяха стигнали прикритието на канарите. Лавън даде нареждане да се извърти корабът, за да застане успоредно на скалната линия; корабът се подчини тежко и мудно. Високо над тях небето непрекъснато потъмняваше — от синьо стана виолетово.
Шар тихо се качи горе през люка, застана до Лавън и започна да изучава този сгъстяващ се цвят и удължаването на сенките надолу по брега към собствения им свят. Не каза нищо, но Лавън бе сигурен, че и в неговия ум витаеше мисълта за студа.
— Лавън…
Лавън подскочи. В гласа на Шар имаше железни нотки.
— Да?
— Ще трябва да продължим да се движим. Трябва да стигнем до следващия свят, където и да се намира той, и то много скоро.
— Как ще се решим да се движим, когато не сме в състояние да видим къде отиваме? Защо да не пренощуваме тук, ако издържим на студа?
— Ще издържим — каза Шар. — Не е възможно тук горе да става опасно студено. Иначе небето — или онова, което някога мислехме за небе — щеше да замръзва всяка нощ, даже и през лятото. Но аз си мисля за водата. Растенията сега ще заспят. В нашия свят това нямаше да бъде от значение: притокът на кислород там стига за цялата нощ. Но в това ограничено пространство, с толкова много създания в него и без никакъв запас от прясна вода, навярно ще се задушим.
Шар имаше вид едва ли не на изобщо незаинтересован — говореше предимно с гласа на неумолимите физични закони:
— Освен това — продължи той, като се взираше втренчено в суровия пейзаж, без да вижда нещо диатомите също са растения. С други думи, трябва да се движим, докато още имаме кислород и енергия: и да молим да успеем.
— Шар, едно време на борда имахме не малко първаци. И чехълчето още не е издъхнало. Ако беше мъртво, в каютата щеше да стане нетърпимо. Корабът е почти стерилен по отношение на бактериите, защото първаците се хранеха с тях, което се разбира от само себе си, а нямаше как да влизат нови отвън. Но въпреки всичко трябваше да се появи гниене.
Шар се наведе и мушна с пръст ципата на неподвижния пара.
— Прав си. Чехълчето още е живо. Какво доказва това?
— И вортицелите са живи: усещам, че водата се раздвижва. Това доказва, че не горещината е навредила на чехълчето._ Сторила го е светлината._ Спомни си колко зле бе засегната кожата ми, когато се катерих отвъд небето. Пряката звездна светлина е убийствена. Трябва да прибавим и това към сведенията на плочата.
— Все още не схващам какво следва от всичко това.
— Ето какво: долу под нас има три-четири нокти. Те бяха заслонени от светлината, следователно вероятно още са живи. Ако ги сложим в нишите на глупавите диатоми, те ще мислят, че денят не е свършил, и няма да спират да работят. А може да ги сложим и горе, по дължината на кораба, при което водораслите ще продължат да отделят кислород. Та това е въпросът: от какво се нуждаем повече, от кислород или от мощност? Или възможно ли е да разделим разликата, т.е. да получим по малко от едното и другото?
Шар буквално се засмя от радост.
— Прекрасен начин на разсъждение. Нищо чудно някой ден да направим от тебе Шар, Лавън. Не, според мене не можем да вземем по малко от едното и другото. Светлината на ноктите не е достатъчно силна, за да кара растенията да изработват кислород. Опитвал съм го и кислородът се увеличи толкова малко, че не беше от значение. Явно растенията използват светлината като енергия. Затова ще трябва да се спрем на диатомите като източник на движеща сила.
— Добре. Така го направи, Шар.
Лавън изведе кораба от каменистия заслон на канарата върху по-гладкия пясък. Сега нямаше и следа от пряка светлина, въпреки че цялото небе продължаваше меко да сияе.
— Виж какво — замислено каза Шар, — допускам, че оттатък в каньона ще открием вода, стига да се доберем до нея. Ще сляза пак долу и ще наглася…
Лавън зяпна.
— Какво става? — попита Шар.
С разтуптяно сърце Лавън безмълвно посочи навън.
Целият виолетово-син свод над тях бе осеян с невъобразимо ярки светлинки. Бяха стотици и със сгъстяването на мрака все повече и повече от тях се забелязваха. А някъде далече, отвъд последния ръб на скалите надничаше мътно червено кълбо, отгоре с призрачно сребрист сърп. Близо до зенита имаше друго такова тяло, но много по-малко и цялото сребристо.