Новозавладените звезди

Рано или късно, разсъждаваше Горбъл, рано или късно тази идиотска тюленоподобна твар щеше да ги забележи.

Капитан Горбъл не беше сигурен дали би съжалявал, или би се радвал, ако Адаптираният човек се превърнеше в обикновено явление. В известен смисъл животът щеше да стане по-лек, но този момент щеше да е неприятен не само за Хокайа и другарите му от пантропическия екип, но и за самия Горбъл. Навярно би било по-добре да продължат да подтискат чувствата си, докато стовареха Хокайа и останалите олтарийци на… как беше името, което все забравяше? А, да, на Земята.

Но екипажът явно нямаше намерение да остави Горбъл да отлага това чак дотогава.

Що се отнася до Хокайа, в мозъка му сякаш липсваше център, който да го предупреждава. Притесняваше се точно толкова малко от емоционалното настроение, колкото от разредения и леден въздух, който ригелийският екипаж поддържаше в бойния космически кораб. Защитен от слоя топла китова мас, с очи кафяви, воднисти и весели, той прекарваше по-голямата част от деня си в пилотската кабина, като наблюдаваше как се уголемява звездата Сол74 в черните небеса пред кораба.

И говореше. Богове на всички звезди, само колко говореше! Капитан Горбъл вече знаеше повече за древната, най-древната история на програмата за поселване, отколкото изобщо му се искаше, а Хокайа още не беше свършил. При това програмата за поселване не бе единствената тема на тюленочовека. Делегатът на Колонизационния съвет бе получил „вертикално“ образование, такова, което обхваща тясноспециализирани въпроси от много различни области на знанието, в контраст с обучението на Горбъл, което се простираше „хоризонтално“ върху целия предмет за космическите полети и едва-едва се докосваше до всичко друго.

Хокайа сякаш си бе поставил за цел да разшири кръгозора на капитана, независимо дали последният желае това, или не.

— Например земеделието — казваше в момента той. — Планетата, която трябва да заселим, представлява отлично доказателство в подкрепа на дългосрочната селскостопанска политика. Някога там е имало джунгли; земята е била много плодородна. Но хората започнали живота си на земеделци, като използвали огъня и по този начин унищожили и себе си.

— Как? — машинално запита Горбъл. И да беше замълчал, Хокайа тъй или иначе щеше да продължи, а да проявиш незачитане към Колонизационния съвет, та макар и задочно, бе неуместно.

— В праисторията им, петнадесет хиляди години преди официалната дата на тяхното начало, те разчиствали земята за обработване чрез изгаряне. После засявали култури, прибирали ги и оставяли мястото да подивее. След това изгаряли прораслата отново джунгла и отново повтаряли цикъла. Още в началото само заради този начин на земеделие те ликвидирали най-голямото изобилие от дивеч, съществувало изобщо на Земята. Нещо повече, този метод бил направо пагубен за горния пласт на почвата. Но дали си направили изводи? Не. Дори след като осъществили полет в космоса, тази система на земеделие била общоприета за повечето места, където още имало джунгли, въпреки че по това време вече навсякъде се подавали голи камъни. — Хокайа въздъхна. — Сега, разбира се, вече няма джунгли. Няма и морета. Има само пустиня, голи канари, ужасен студ и разредена, бедна на кислород атмосфера; поне така щеше да изглежда на хората, ако не бяха измрели всичките. Вината не е била само в примитивното земеделие, но и това е помогнало.