Новозавладените звезди
- Автор: Блиш Джеймс Бенджамин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Златарева-Чичкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Новозавладените звезди». Краткое содержание книги:
— Е, ако си прав, значи на нас ни остава само да пълзим тук известно време, докато стигнем до върха на небето в някой друг свят — каза Лавън. — После се гмурваме в него. Някак ми се струва твърде просто, след толкова приготовления.
Шар се изсмя, но по гласа му си личеше, че не е открил нищо смешно.
— Просто? Още ли не си забелязал горещината?
Лавън я бе забелязал само подсъзнателно, но при думите на Шар усети, че постепенно се задушава. За щастие кислородното съдържание на водата бе същото, но температурата напомняше плитчините в последната и най-лоша част на есента. Все едно да се опитваш да дишаш супа.
— Тан, накарай вортицелите да поработят — нареди Лавън. — Ще стане непоносимо, ако водата не се раздвижи.
Тан отговори нещо, но то стигна до ушите на Лавън само като мънкане. Сега единственото, което можеше да прави, бе да се съсредоточи върху задачата да управлява кораба.
Прорезът или дефилето в разпръснатите, остри като бръснач скали се бе доближил, но като че оставаше да изминат още много мили през камениста пустиня. След малко корабът започна да се тътри мъчително бавно. Подскачаше и залиташе по-малко от преди, но пък и по-слабо напредваше. Сега при плъзгането под него се чуваше стържещ звук от триенето на самия корпус, сякаш корабът монотонно вървеше по някаква груба смазка, съставена от частици, всяка от които — с размери на човешка глава.
Най-накрая Шар продума:
— Лавън, трябва пак да спрем. Пясъкът на тази височина е сух и ние губим енергия, като се влачим по корем.
— Сигурен ли си, че ще издържим? — запита Лавън, като трудно си поемаше дъх. — Сега поне се движим. Ако спрем, спуснем колелата и отново сменим предавките, ще се сварим.
— Ще се сварим, ако не го направим — спокойно каза Шар. — Някои от водораслите ни вече умряха, а останалите вехнат. Това е достатъчно ясен знак, че няма да издържим още дълго. Не вярвам, че ще се доберем до сянката, освен ако не сменим посоката и не увеличим скоростта.
Последва задавената реч на един от механиците:
— Трябва да се върнем обратно — дрезгаво изрече той. — Първо на първо, никога не се е предвиждало да излезем чак тук. Създадени сме за вода, не за този ад.
— Ще спрем — обяви Лавън, — но няма да се връщаме. Решението е окончателно.
Думите бяха произнесени дръзко, но техникът бе разстроил Лавън повече, отколкото той се осмеляваше да признае и пред себе си.
— Шар — провикна се той, — нали ще побързаш?
Ученият кимна и се гмурна надолу.
Минутите се проточиха. Огромната златисточервена топка в небето все така пламтеше. Беше се преместила надолу, много надолу, така че светлината се сипеше върху кораба право в лицето на Лавън, като осветяваше всяко плаващо парченце с лъчите си, приличащи на дълги плътни стълбчета. Водата, която преминаваше покрай бузата на Лавън, бе почти гореща.
Как се осмеляваха да влязат право в този пъкъл? Земята точно под „звездата“ навярно бе още по-гореща, отколкото тук.
— Лавън! Погледни пара!
Лавън се насили да се обърне и погледна своя съюзник първака. Големият чехъл се бе настанил на палубата — лежеше и ресничките му едва пулсираха. Вътре в него вакуолите бяха започнали да се уголемяват и да се раздуват в крушовидни мехури, които се събираха в зърнестата цитоплазма и притискаха тъмните ядра…
— Той… умира ли?
— Тази клетка умира — отвърна чехълчето студено, както винаги. — Но вие продължавайте, продължавайте. Има много неща за учене, може да останете живи, макар ние да умрем. Продължавайте.
— Вие… сега сте с нас? — прошепна Лавън.
— Винаги сме били с вас. Доведете безразсъдството си до последна степен. В крайна сметка ние ще имаме полза от това, а също и Човекът.
Шепотът заглъхна. Лавън пак повика създанието, но то не се обади.
Долу се чу глух трясък и след това от един високоговорител долетя с тенекиен звук гласът на Шар:
— Лавън, продължавай! Диатомите също загиват и ще останем без мощност. Направи го възможно най-бързо, и без отклонения.
С мрачно изражение Лавън се наведе напред.
— „Звездата“ е точно над сушата, към която приближаваме.
— Така ли? Може да слезе още по-ниско и сенките ще се удължат. Може това да е единствената ни надежда.
Лавън не бе мислил по този въпрос. Той рязко заговори по сложените в редица високоговорители. Корабът отново започна да се движи — сега малко по-бързо, но изглеждаше, че все така пълзи. Тридесет и двете колела боботеха.
Стана още по-горещо.
Равномерно, с видимо движение „звездата“ се спускаше надолу пред лицето на Лавън. Внезапно го порази нов ужас. Ами ако тя продължаваше да пада, докато изчезне напълно? Макар че дяволски ги измъчваше, тя сега беше единственият източник на топлина. Дали космосът още в същия миг нямаше да стане страшно студен и корабът да се превърне в разширяващ се леден блок, който щеше да се пръсне?