Новозавладените звезди
- Автор: Блиш Джеймс Бенджамин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Златарева-Чичкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Новозавладените звезди». Краткое содержание книги:
— Остави ги да си вървят, Лавън. Малодушни хора не ни трябват.
Младежът с пълното лице се изчерви.
— Не сте способни да ни обидите така, че да се върнем на работа. Ние сме дотук. Постройте си вашия кораб, без да знаете къде отивате.
— Добре — с равен глас каза Лавън. — Хайде, махайте се! Стига сте стояли и сте дрънкали. Взели сте своето решение, а нас не ни интересува как се оправдавате пред себе си. Сбогом!
Фил Двайсети очевидно не беше изразходвал целия си героизъм, за да драматизира нещата, но бе прекъснат от лаконичното отпращане на Лавън. Вглеждайки се в каменното лице на Лавън обаче, Фил сякаш схвана, че се налагаше да приеме победата си такава, каквато е. И заедно с придружаващите го се помъкна безславно навън от свода.
— А сега какво? — запита Лавън, когато те си отидоха. — Трябва да ти призная, Шар, че аз бих се постарал да ги увещая. В края на краищата имаме нужда от работниците.
— Те имат по-голяма нужда от нас — спокойно изрече Шар. — Познати са ми младите хора. Мисля, че ще бъдат удивени от нищожните добиви, които ще получат от нивите си следващия сезон, понеже ще отглеждат посевите без моя помощ. Кажи, с колко доброволци разполагате за екипаж на кораба?
— Със стотици. Всеки младеж от поколението след Фил иска да дойде с нас. Фил греши поне за част от народа. Проектът силно въздейства върху въображението на най-младите.
— Насърчихте ли ги?
— Разбира се — отвърна Лавън. — Казах им, че ще ги потърсим, ако бъдат избрани. Но нима ти възприе това сериозно? Ще сбъркаме, ако заменим подготвената група специалисти с младежи, които притежават ентусиазъм и нищо повече.
— Не това имах предвид, Лавън. Не видях ли някъде из тези зали една нокта? О, ето я, заспала в купола. Ей, нокта!
Съществото раздвижи лениво пипалцето си.
— Нокта, изготвил съм едно послание — извика Шар. — Чехълчетата трябва да кажат на всички хора, че тези, които желаят да заминат за новия свят с космическия кораб, трябва да се явят на площадката със скелето веднага. Предай, че не можем да обещаем, че ще вземем всички, но че ще имаме предвид само онези, които ни помагат да направим кораба.
Ноктата пак сви пипалото си и сякаш отново заспа.
4.
Лавън се отвърна от таблото с тръбни високоговорители, където беше неговият контролен пост, и погледна чехълчето.
— За последен път! — каза той. — Ще ни върнете ли историческата плоча?
— Не, Лавън. Никога досега не сме ти отказвали нищо. Но този път няма как.
— Все пак ти идваш с нас, пара. В случай че не ни върнеш знанията, които ни трябват, ако ние умрем, и ти ще се простиш с живота си.
— Какво е едно чехълче? — изрече създанието. — Ние всички си приличаме. Моята клетка ще загине, но първаците трябва да знаят как върви пътуването. Според нас трябва да го извършите без плочата, защото само по този начин ще успеем да преценим дали плочата наистина е важна.
— Значи признавате, че плочата е още при вас. Ами ако не можеш да се свържеш с другарите си чак от космоса? Откъде знаете, че водата не е задължително условие за телепатията ви?
Чехълчето замълча. Лавън го изгледа втренчено, след това преднамерено пак се обърна към тръбните високоговорители.
— Всички да се държат здраво! — разпореди той. — Усети, че се разтреперва. — След малко потегляме. Стравъл, корабът затворен ли е отвсякъде?
— Доколкото зная, да, Лавън.
Лавън се премести на друг високоговорител. Пое си дълбоко дъх. Въпреки че водата вече му се струваше задушлива, корабът още не се бе помръднал.
— Готови с една четвърт мощност… Едно, две, три, старт!
Целият кораб подскочи и падна отново на същото място. Колонията диатоми в долната част на корпуса се разположи в нишите си, а пихтиестите им „крака“ натискаха широките безкрайни ремъци от необработена кожа на ручейникова ларва. Изскърцаха дървените механизми, увеличаващи малката енергия на тварите, като я предаваха на шестнадесетте колесни вала.
Корабът се олюля и бавно се затъркаля по пясъчната ивица. Лавън се вгледа напрегнато през слюдения люк. Светът мъчително течеше покрай него. Корабът се наклони и се заизкачва по склона. Зад гърба си Лавън усещаше наелектризираната тишина — Шар, чехълчето и двамата редуващи се пилоти Тан и Стравъл сякаш бяха вторачили взор, който направо пронизваше тялото му и излизаше през люка. Светът изглеждаше различен сега, когато го напускаха. Как не бе забелязвал цялата тази красота преди?
Плясъкът от безбройните ремъци, скрибуцането и ревът на зъбчатите колела и осите се засилваха, колкото по-стръмен ставаше склонът. Корабът продължаваше да се катери нагоре, залитайки. Около него ескадра от хора и първаци се гмуркаше и кръжеше, като го изпращаше към небето.