Новозавладените звезди

Каменната пустиня още бе твърде далеч от кораба, който сега сякаш се опираше върху една хоризонтална блестяща плоскост. Под горния лъскав пласт равнината изглеждаше съставена от пясък, нищо друго освен познатия пясък, същата материя, която се бе натрупвала и образувала ивица в света на Лавън — ивицата, по която корабът се бе изкачил. Но стъклената колоритна обвивка над него…

Внезапно до ушите на Лавън долетя нов вик по високоговорителите. Той тръсна глава свирепо и запита:

— Сега пък какво има?

— Лавън, аз съм, Тол. В какво ни забърка? Ремъците блокираха. Диатомите не могат да ги помръднат. Те не се преструват; ние чукахме по черупките им достатъчно силно, за да ги накараме да помислят, че искаме да ги счупим, но въпреки това не могат да ни дадат повече мощност.

— Оставете ги на мира! — сопна се Лавън. — Те не умеят да се преструват, не са достатъчно умни за това. Щом казват, че не могат да дадат повече мощност, значи — не могат.

— Добре, тогава ни измъквай от това!

Шар се приближи и застана до лакътя на Лавън.

— Движим се всред космична вода, където повърхностното напрежение е много високо — меко рече той. — Ако сега наредиш да вдигнат колелата, сигурен съм, че известно време ще се движим по-лесно по корем.

— Доста добро предложение — с облекчение каза Лавън. — Хей, вие долу, изтеглете колелата!

— Дълго време — започна Шар — все не сполучвах да разбера какво точно означаваше споменатият в историческата плоча „сгъваем механизъм за приземяване“, но най-сетне ми хрумна, че напрежението по една тинеста повърхност ще задържа здраво всеки обемист предмет. Затова настоявах да построим кораба така, че да можем да прибираме колелата.

— Значи, очевидно древните хора са си знаели работата, Шар.

Доста по-късно (тъй като прехвърлянето на мощност към основата на корпуса предполагаше отново да се нагласи предавателната кутия) корабът пълзеше по брега към катурнатата скала. Загрижен, Лавън старателно огледа назъбената, застрашителна стена, за да намери пролука. Някъде далече вляво течеше поточе — по което вероятно, но не съвсем сигурно, можеха да минат към следващия свят. След като помисли, Лавън даде заповед корабът да се насочи натам.

— Смяташ ли, че това нещо в небето е „звезда“? — запита той. — Предполагаше се обаче, че има много такива. Горе се вижда само една, но и една ми стига.

— Не зная — призна Шар. — Но започвам да си изграждам представа за начина, по който е устроена Вселената. Явно нашият свят е нещо като чаша в Дъното на тази огромна вселена, която си има свое небе и навярно също е само чаша в Дъното на още по-голяма вселена; и така нататък и така нататък, без край. Признавам, че такова схващане се възприема трудно. Може би е по-разумно да допуснем, че всички светове са чаши в тази обща повърхност и че голямата светлина ги огрява еднакво и безпристрастно.

— Тогава какво я кара да угасва всяка нощ и да отслабва дори през деня зимно време? — упорствуваше Лавън.

— Не е изключено тя да се движи в кръг, първо над един свят, след това над друг. Сега още не бих могъл да зная.