Новозавладените звезди
- Автор: Блиш Джеймс Бенджамин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Златарева-Чичкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Новозавладените звезди». Краткое содержание книги:
— Не спирай! — извика Лавън. — Насам, насам! Ние сме приятели! Ще ти помогнем!
Три големи полупрозрачни тръби от гладка плът се прехвърлиха през възвишението, а многобройните гъсти ресни на ненаситните им венци се извиваха. Докато дикраниите се придвижваха, високомерни в гъвкавата си броня, те непрекъснато се караха помежду си, използвайки малкото неясни и почти символични звуци, от които се състоеше езикът им.
Лавън зареди арбалета внимателно, опря го на рамото си и стреля. Тетивата изсвистя през водата. Тя бързо намали скоростта си и бе подхваната от едно случайно течение, което я доближи повече до момичето, отколкото до гладника, в който Лавън се целеше.
Лавън прехапа устни, наведе оръжието и пак го зареди. Нямаше смисъл да подценява разстоянието; трябваше да изчака. Друга стрела, прорязала водата от един страничен люк, го накара да даде нареждания за прекратяване на огъня, „докато — прибави той — бъдете в състояние да различите пигментните им петна“.
Нашествието на ротаториите принуди момичето да вземе решение. Неподвижното дървено чудовище естествено бе странно за него, но досега не го бе заплашило с нищо, а то сигурно знаеше какво значи да се скупчат над тебе три дикрании, всяка от които се мъчи да грабне от другата най-големия къс. Момичето се хвърли към люка. Трите ненаситни гладника изпищяха от ярост и се втурнаха подире му.
То сигурно нямаше да успее, ако поради лошото си зрение водещата дикрания не бе различила очертанията на дървения кораб в последния момент. Гладникът отстъпи назад с бръмчене, а другите два се дръпнаха встрани, за да не се сблъскат с него.
После ротаториите отново се спречкаха, въпреки че трудно биха могли да определят точно за какво се караха: не бяха способни да разменят мисъл, много по-сложна от равнозначното на „да“, „умри“ и „враг си“.
Докато продължаваха да се разправят, Лавън прониза най-близката с арбалетна стрела, която мина през цялото й тяло. Оцелелите две веднага се сбиха на живот и смърт за трупа й.
— Тан, вземи една група и излезте да пронижете двата гладника, докато се бият! — нареди Лавън. — Не забравяйте да унищожите и яйцата им. Виждам, че този свят има нужда да бъде поукротен.
Девойката се стрелна през люка, разтреперана от ужас, и се спря чак когато стигна далечната стена на каютата. Лавън се опита да я доближи, но тя извади отнякъде парче харово водорасло с опасен остър връх. Тъй като беше гола, бе трудно да се каже къде го бе крила, но тя очевидно знаеше да си служи с него и смяташе да го направи. Лавън отстъпи назад и седна на столчето пред пулта за управление, изчаквайки, докато тя свикне с кабината, с него, с Шар, с няколкото пилоти и с изнемощялото чехълче.
Най-сетне момичето запита:
— Вие… ли… сте… боговете… дошли отвъд небето?
— Да, оттам идваме — отвърна Лавън. — Но не сме богове. Човешки същества като тебе сме. Има ли много хора тук?
Момичето, изглежда, много бързо схвана положението, въпреки че бе дивачка. Лавън изпита странното и невероятно чувство, че би трябвало да я познава: висока, привидно отпусната мургава жена, всъщност не съвсем като тази… една жена от друг свят, разбира се, но все пак…
Тя пъхна „ножа“ си обратно в светлата си сплъстена коса и тръсна глава. „Аха — помисли си Лавън смутено — ето една хитрост, която си струва да запомня, за да се възползувам от нея в случай на нужда“.
— Малко сме. Гладниците са навсякъде. Скоро ще ни довършат.
Отчаянието й бе така пълно, че в действителност изглеждаше съвсем безразлична.
— И вие никога ли не сте се съюзявали срещу тях? Нито сте се обръщали към първаците за помощ?
— Към първаците ли? — Тя сви рамене. — Повечето от тях също като нас са безсилни пред гладниците. Нямаме оръжия, които убиват от разстояние, като вашите. А вече и оръжията не биха свършили работа. Ние сме твърде малко, а гладниците твърде много.
Лавън поклати глава.
— Поначало вие сте имали оръжието, което е от значение. Изправени срещу него, цифрите нямат никаква стойност. Ще ви покажем как го използвахме ние. Възможно е да успеете да го употребите дори по-добре от нас, стига да опитате.
Момичето отново сви рамене.
— Мечтаехме за такова оръжие, но никога не го открихме. Истината ли казвате? Какво е това оръжие?
— Разумът, разбира се — отвърна Лавън. — Не само един разум, а цяло множество. Работещи заедно. Съвместно.
— Лавън казва истината — обади се един слаб глас от палубата.
Пара леко се помръдна. Момичето го наблюдаваше с разширени очи. Звукът на човешката реч, с която чехълчето си служеше, сякаш много по-силно я впечатли, отколкото самият кораб и всичко останало в него.