Роузана (Роман за едно престъпление)
- Автор: Вальо Пер, Шьовал Май
- Серия: martin beck #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васа Ганчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роузана (Роман за едно престъпление)». Краткое содержание книги:
— Мен не можете да убиете. Но какво бихте сторили на онази жена… как се казваше? Да, разбира се, Сив…
— Наказание… щях, щях…
— Да?
— Щях…
— Да я убиете?
— Да.
— Защо?
Мълчание.
— Не бива да говорите така — прошепна мъжът.
По лявата му буза се търкулна сълза.
— Унищожили сте много от снимките — каза спокойно Мартин Бек. — Рязали сте ги с нож. Защо правехте това?
— В моя дом… вие сте били в моя дом! Търсили сте, ровили сте…
— Защо рязахте снимките?
Мъжът неспокойно се огледа.
— Каква полза? — попита той. — Как може човек да живее, след като…
— Защо сте рязали снимките? — повтори въпроса си Мартин Бек, този път високо и силно.
— Това не ви засяга! — истерично викна мъжът. — Дявол! Гадна свиня!
— Защо?!!
— За наказание. И вас ще накажа.
Две минути тишина. После Мартин Бек любезно заразказва:
— Убихте жената на парахода. Не си спомняте, но аз ще ви помогна. Каютата бе малка и тясна, лошо осветена. Параходът пресичаше едно езеро, нали? Нали?
— Бурен — промърмори мъжът.
— Вие бяхте в каютата й и там свалихте дрехите й.
— Не. Тя го направи сама. Започна да се съблича. Искаше да ме зарази с нечистотията си. Беше отвратителна.
— Наказахте ли я? — попита спокойно Мартин Бек.
— Да. Наказах я. Нима не разбирате? Тя трябваше да бъде наказана, беше гадна и безсрамна!
— Как я наказахте? Убихте я, нали?
— Тя заслужаваше да умре. Искаше и мен да омърси. Тя се гордееше с безсрамието си. Не разбирате ли? — изкрещя той. — Трябваше да я убия. Трябваше да убия нечистото й тяло.
— Не се ли страхувахте, че някой може да ви види през илюминатора?
— Нямаше илюминатор. Не ме беше страх. Знаех, че постъпвам правилно, тя си беше виновна. Тя си го заслужи.
— След като я убихте, какво направихте?
Мъжът се смъкна на стола и промърмори:
— Не ме мъчете повече. Защо трябва да говорите за това през цялото време? Не помня.
— Когато вече беше мъртва, излязохте ли от кабината?
— Не. Да. Не помня.
— Тя лежеше гола на койката, нали? И вие я бяхте убили. Останахте ли в каютата?
— Не, излязох. Не знам.
— Къде по-точно се намираше каютата?
— Не помня.
— Под палубата ли беше?
— Не, някъде в дъното…
— Какво направихте с нея, когато вече беше мъртва?
— Не питайте така през цялото време — проплака той капризно като дете. — Не бях виновен. Тя беше виновна.
— Знам, че сте я убили и вие вече го потвърдихте. Какво направихте с нея после?
— Хвърлих я в езерото, не можех да издържам да я гледам! — изкрещя мъжът.
Мартин Бек спокойно го изгледа.
— Къде? Къде се намираше параходът?
— Не знам. Просто я метнах в езерото.
Той изведнъж рухна и заплака.
— Не можех да я гледам, не издържах повече, не можех да я гледам! — повтаряше и сълзите се стичаха по бузите му.
Мартин Бек изключи магнетофона, вдигна слушалката и повика пазачите.
Когато мъжът, който беше убил Роузана Макгро, бе изведен, Мартин Бек запали цигара.
Очите го смъдяха и той ги разтърка с палеца и показалеца си.
Взе писалката от бюрото и написа:
„ХВАНАХМЕ ГО. ПРИЗНА ПОЧТИ ВЕДНАГА.“
Остави обратно писалката, смачка хартията и я хвърли в кошчето. Реши да се обади на Кафка веднага щом си отспи.
Мартин Бек си сложи палтото и шапката и си тръгна. Беше започнало да вали още към два часа и сега земята беше покрита с трийсетсантиметров сняг. Снежинките бяха големи и мокри. Падаха бавно, на големи мързеливи кръгове, плътни и еднакви, и заглушаваха всякакъв звук. Наоколо всичко изглеждаше някак далечно и нереално. Истинската зима най-после бе настъпила.
Роузана Макгро бе заминала за Европа. На едно място, наречено Норшхолм, бе срещнала мъж, който е възнамерявал да замине за Бохуслен и да лови риба. Тя не би го срещнала, ако параходът не бе претърпял авария и ако сервитьорките не я бяха преместили на друга маса в трапезарията. После той я беше убил. Тя би могла да бъде смазана от кола на „Кунгсгатан“ или да падне по стълбите в хотела и да си счупи врата. Жена на име Соня Хансон сигурно никога повече нямаше да се чувства спокойно или да спи здрав сън, без сънища, с ръце между коленете, както е правила винаги, още от дете. Въпреки това тя всъщност нямаше нищо общо с цялата тази история. Те, всички те бяха седели в Мутала, Кристинеберг, Линкълн, Небраска и завършиха едно разследване по такъв начин, че то никога не би могло да се публикува. Винаги щяха да го помнят, но едва ли с особена гордост.
Попревит и подсвиркващ си, Мартин Бек мина през пулсиращата бяла завеса към станцията на метрото. Който и да го видеше, едва ли щеше да разбере какво точно си мисли в момента.