Роузана (Роман за едно престъпление)
- Автор: Вальо Пер, Шьовал Май
- Серия: martin beck #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васа Ганчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роузана (Роман за едно престъпление)». Краткое содержание книги:
— Може да е идвал тук всяка вечер — предположи тя.
Когато човекът там, долу, за четвърти път мина покрай ресторант „Тение“, жената каза:
— Ако се мъкне наоколо така цяла нощ, аз ще полудея, а Ленарт и Мартин сто на сто ще умрат от студ.
В дванайсет и двайсет и пет той вече бе обиколил площада осем пъти в нарастващо темпо. В подножието на стълбите към парка спря, погледна къщата и почти се затича през улицата към спирката.
Там спря автобус и когато отново тръгна, Бенгтсон го нямаше.
— Гледай. Ето го Мартин — посочи Соня Хансон.
Алберг се стресна при звука на гласа й. През цялото време си бяха шепнали и сега за пръв път през изминалите два часа тя заговори с нормален глас.
Той видя, че Мартин Бек бърза през улицата и скача в колата, която чакаше пред „Лила Театерн“. Тя потегли още преди той да е успял да затръшне вратата и се отправи в същата посока, в която тръгна и автобусът.
— Благодаря за тази вечер — каза му Соня Хансон. — Сега смятам да спя.
— Добре — отвърна Алберг.
Той самият не би имал нищо против да поспи, но след десет минути влезе през вратата на полицейския участък в „Клара“. Две-три минути по-късно се появи и Колберг.
Тъкмо бяха направили пет хода, когато Мартин Бек се върна.
— Взе автобуса до „Санкт Ериксплан“ и се прибра. Светлината угасна почти веднага. Предполагам, че вече спи.
— Беше чиста случайност, че тя го е видяла — подхвърли Алберг. — Може да е ходил там и преди.
Колберг изучаваше ситуацията на шахматната дъска.
— И какво от това? Нищо не доказва.
— Защо?
— Колберг е прав — отвърна Мартин Бек.
— Нали? Аз самият съм обикалял като мартенски котарак около къщите на склонни девойки.
Алберг вдигна рамене.
— Макар че, разбира се, бях по-млад. Значително по-млад.
Мартин Бек не каза нищо. Другите направиха неохотен опит да завършат партията шах. След известно време Колберг постигна реми след повтаряне на хода, въпреки че победата му бе в кърпа вързана.
— Майната му — изруга той. — Онзи идиот ме накара да изпусна нишката. С колко водиш?
— С четири точки — отвърна Алберг.
Колберг се изправи и се заразхожда из стаята.
— Трябва да го приберем пак, да направим един юнашки обиск на жилището му и да изстискаме от него всичко, което можем.
Никой не отвърна.
— Бихме могли да почнем следенето пак, със свежи попълнения.
— Не — възпротиви се Алберг.
Мартин Бек се опитваше да захапе кокалчето на показалеца си. След малко се обади:
— Тя страхува ли се?
— Не изглежда да е така — вдигна рамене Алберг. — Това момиче не можеш го уплаши от самото начало.
Така е било и с Роузана Макгро, помисли си Мартин Бек.
Не говориха много, но все още бяха напълно бодри, когато шумът от движението по „Регерингсгатан“ вече показваше, че работният ден е свършил за едни и тъкмо започва за други.
Нещо се бе случило, но Мартин Бек не знаеше точно какво.
Още един ден се прибави към останалите. Алберг увеличи преднината си с още една точка. Това беше всичко.
Следващият ден беше петък. Три дни оставаха до края на първия месец от годината и времето продължаваше да е относително меко — дъжделиво и влажно сутрин, после мъгливо.
В девет и десет в тишината експлодира телефонен звън. Мартин Бек грабна слушалката.
— Пак е тук. Стои на автобусната спирка.
Пристигнаха с петнайсет секунди по-бързо от предишния път, въпреки че Колберг паркира на „Биргерярлсгатан“. След още половин минута се получи и сигналът, че Алберг е на мястото си.
Всичко се повтори с ужасяващи подробности. Мъжът на име Фолке Бенгтсон се задържа четири часа около площада. Четири или пет пъти се колебаеше около телефонната будка, един път яде хотдог. После се прибра. Колберг го последва.
Мартин Бек ужасно измръзна. Тръгна по „Регерингсгатан“ с бърза крачка в южна посока, с ръце в джобовете и поглед, забит в земята.
Колберг пристигна след половин час.
— На „Рьорстрандсгатан“ всичко е спокойно.
— Видя ли те?
— Вървеше като сомнамбул. Не мисля, че би видял и хипопотам на два метра.
Мартин Бек завъртя номера на полицейски сержант Соня Хансон. Чувстваше, че ако не се отнася към нея с повишено внимание и ако не оценява усилията й, тя просто няма да издържи.
— Утре е събота, по-точно днес вече е събота. Той работи до дванайсет. Мини покрай него, когато свършва. Ей така, просто намини, сякаш ти е по пътя, хвани го за ръката и кажи: „Ей, аз те чаках. Защо не се обади?“ Или нещо такова. Горе-долу. Нищо повече. После се махни от него. Гледай да не си много загърната. — И след кратка пауза: — Този път трябва да направиш всичко възможно.