Роузана (Роман за едно престъпление)

През следващите три часа Стенстрьом се обади четири пъти от различни места. Човекът през цялото време се движеше по улиците около „Ериксбергсплан“, но така и не се приближи достатъчно, за да вижда нейната къща.

В два и половина Стенстрьом съобщи от „Рьорстрандсгатан“, че Фолке Бенгтсон най-сетне се е прибрал и че току-що светлината е угаснала в неговата стая.

Мартин Бек изпрати Колберг да го смени.

В осем сутринта Колберг се върна, събуди Алберг, който спеше на дивана, сам се тръшна върху него и мигновено заспа.

Алберг отиде при Мартин Бек, който клюмаше над телефона.

— Върна ли се Колберг? — попита Бек и погледна със зачервени очи.

— Спи. Спи като заклан вол. Стенстрьом е там.

Чакаха само два часа, преди да дойде първият телефонен сигнал.

— Излезе пак. Върви към моста на „Кунгсхолмен“.

— Как изглежда?

— Същият. Същите дрехи. Дявол знае дали въобще ги е свалял.

— Бързо ли върви?

— Не, доста бавно.

— Успя ли да поспиш?

— Да, малко. Е, не се чувствам точно като супермен.

— Хубаво.

Стенстрьом се обаждаше почти през час до четири следобед. Цели шест часа Фолке Бенгтсон бе в постоянно движение с две кратки прекъсвания, когато влизаше в кафенета. Обикаляше „Кунгсхолмен“, „Сьодер“ и Стария град. До жилището на Соня Хансон дори не се приближи.

Когато часът беше пет и половина, Мартин Бек заспа на стола до телефона. Четвърт час по-късно бе събуден от Стенстрьом.

— „Нормалмсторг“. Върви към „Страндвеген“ и сега изглежда различно.

— Как?

— Сякаш се събуди за живот. Като че ли е някак форсиран.

Час и половина по-късно:

— Сега трябва да бъда по-внимателен. Тъкмо зави по „Свеавеген“ от „Оденгатан“. Заглежда се в жените.

В осем и половина:

— „Карлавеген-Стурегатан“. Бавно върви към „Стуреплан“. Изглежда успокоен и продължава да се обръща след момичетата.

— Бъди внимателен — напомни му Мартин Бек.

Той внезапно се почувства ободрен и отпочинал, въпреки че две денонощия почти не беше спал.

Вгледа се в картата, на която Колберг се бе опитал да проследи с червена писалка криволиченията на Бенгтсон из града. Телефонът звънна.

В микрофона прозвуча гласът на Соня Хансон. Беше пресипнал и леко заекващ.

— Мартин! Той пак е тук!

Той впи пръсти в слушалката.

— Идваме!

Соня Хансон затвори телефона и погледна часовника. 23.01 часът. След четири минути Алберг отново ще влезе през вратата и ще я освободи от безпомощното, пълзящо чувство, обсебило я в нейната самота.

Дланите й се потяха, тя ги избърса в памучната роба. Платът се триеше в хълбоците й.

Мина на пръсти в тъмната спалня и се отправи към прозореца. Усещаше паркета твърд и студен под босите си крака. Повдигна се на пръсти, подпря дясната си ръка на прозоречната дъска и внимателно надникна през тънкото перде. Долу се движеха хора, трупаха се пред ресторанта на ъгъла, но трябваше да мине минута и половина, преди да го съзре. Идваше от „Рунебергсгатан“ и се насочваше към нейната врата, шмугна се покрай ниската стена, но продължи направо по „Биргерярлсгатан“. По средата на трамвайната линия се обърна и зави надясно. След около половин минута изчезна от полезрението й. Движеше се много бързо, с дълги, плъзгащи се крачки и с поглед, вперен право напред, сякаш не виждаше нищо наоколо или се бе замислил за нещо свое.