Роузана (Роман за едно престъпление)
- Автор: Вальо Пер, Шьовал Май
- Серия: martin beck #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васа Ганчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роузана (Роман за едно престъпление)». Краткое содержание книги:
Завърши разговора. Другите двама го наблюдаваха.
— Кой следи най-добре? — попита разсеяно Мартин Бек.
— Стенстрьом.
— От мига, в който онзи излезе от портата утре сутринта, трябва плътно да бъде следен. Стенстрьом да се заеме с това. Всичките му движения да бъдат докладвани. Тук. На другия телефон. Двама от нас трябва винаги да бъдат тук. Ще напускаме стаята един по един.
Алберг и Колберг все още го гледаха, но той не ги забеляза.
В осем без двайсет и две минути се отвори портата на „Рьорстрандсгатан“ и задачата на Стенстрьом започна.
Той се придържаше близо до експресната фирма на „Смоландсгатан“, докато часът стана единайсет и четвърт, после влезе в кафето, седна до прозореца и зачака.
В дванайсет без пет видя Соня Хансон на ъгъла с „Норландсгатан“.
Беше облечена в тънко синьо палто от туид с широко остро деколте и силно стегната с колан талия. Под палтото носеше черен джемпър с висока яка. Беше гологлава, с ръкавици, но без чанта. Чорапите и черните обувки изглеждаха твърде тънки за студеното време.
Тя пресече улицата и изчезна от погледа му.
Персоналът от бюрото за експресни услуги започна да излиза и накрая мъжът на име Бенгтсон се появи и заключи вратата на кантората. Той тръгна по тротоара и тъкмо бе слязъл и изминал един-два метра по уличното платно, когато Соня Хансон го настигна тичешком. Хвана го за ръкава на палтото и каза нещо, гледайки го право в лицето. Пусна го почти веднага, продължи да говори, отдалечи се малко от него, завъртя се на токчетата си и затича по улицата.
Стенстрьом успя да види лицето й. То изразяваше порив, радост и молба. В себе си той изръкопляска на нейното представление.
Мъжът остана на мястото си, следейки я с поглед. Направи движение, сякаш да я последва, но промени решението си, пъхна ръце в джобовете и бавно продължи пътя си с наведена глава.
Стенстрьом си взе шапката и внимателно се измъкна през вратата. Когато Бенгтсон зави зад ъгъла, той го последва.
В полицейския участък в „Клара“ Мартин Бек тъжно се взираше в телефона. Алберг и Колберг временно бяха прекратили играта на шах и мълчаха всеки зад своя вестник. Колберг се бореше с някаква кръстословица и френетично дъвчеше писалката.
Когато телефонът най-после иззвъня, той така силно я захапа, че я счупи на две.
Мартин Бек държеше слушалката плътно притисната до ухото си още преди да заглъхне сигналът.
— Здрасти. Соня е. Мисля, че мина добре. Направих каквото каза.
— Добре. Видя ли Стенстрьом?
— Не, но предполагам, че беше някъде наблизо. Не посмях да се обърна, тичах по целия път чак до ЕнКо.
— Нервна ли си?
— Не. Ни най-малко.
Часът вече беше един и петнайсет, когато телефонът иззвъня отново.
— Намирам се в павилиона за цигари на „Йернторгет“ — обади се Стенстрьом. — Соня беше чудесна. Май че му пусна муха в главата. Минахме през парка, по моста „Стрьомбрун“, а после той се мота в Стария град.
— Бъди внимателен.
— Няма страшно. Той ходи като зомби, не вижда и не чува нищо наоколо. Трябва да потеглям да не го изпусна.
Алберг се изправи и се заразхожда напред-назад.
— Не е най-приятната работа, която й дадохме — намръщи се той.
— Ще се справи отлично — възрази Колберг. — Ще се справи и нататък. Само Стенстрьом да не направи нещо и да го уплаши оня.
След малко добави:
— Но Стенстрьом, разбира се, е добър.
Мартин Бек не отговори.
Часовникът на стената сочеше три часа и две минути, когато Стенстрьом отново се обади:
— Сега сме на „Фолкунгагатан“. Той само върви нагоре-надолу из разни улици, без да спира и без да се оглежда. Някак изглежда апатичен.
— Продължавай — нареди му Мартин Бек.
Искаше се доста, за да се наруши външното спокойствие на Мартин Бек, но когато три четвърти час непрекъснато беше местил поглед от часовника до телефона и обратно, той рязко се изправи и излезе.
Алберг и Колберг се спогледаха. Колберг вдигна рамене и започна да подрежда шахматните фигури.
В тоалетната Мартин Бек наплиска ръцете и лицето си със студена вода и грижливо се избърса. Когато излезе в коридора, се отвори една врата и някакъв сержант по риза му викна, че го търсят по телефона.
Беше жена му.
— Дори не съм виждала сянката ти цяла вечност, а сега не мога и да ти се обаждам. Какво правиш? Кога ще се прибереш?
— Не знам — отвърна той уморено.
Тя продължи да говори, гласът й се извиси и прехрипна, тогава той я прекъсна по средата на изречението.
— Нямам време сега. Довиждане. Недей да звъниш повече.
Поставяйки слушалката, вече съжаляваше за тона си, но сви рамене и се върна при играещите шах колеги.