Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

Аря почти усети вкуса на заека и устата й се напълни със слюнка.

— Нямаме пари, но донесохме малко моркови и зеле, можем да ги разменим — каза тя.

— Тъй ли? И къде са?

— Баница, дай й зелките — каза Аря и той се подчини, макар че запристъпва към жената толкова боязливо, все едно че беше Рордж, Хапката и Варго Хоут наведнъж.

Жената огледа грижливо зеленчука и още по-грижливо момчето.

— Къде е тая „баница“?

— Тук. Аз. Това ми е името. А тя е… аа, Пирожката.

— Не и под покрива ми. Аз и на чиниите си давам различни имена, да ги различавам. Мъжо!

„Мъжо“ беше излязъл, но викът й бързо го върна.

— Овесих патката. Сега какво има?

— Измий тоя зеленчук — нареди тя. — Вие сядайте, а аз да почвам зайците. Момчето ще ви донесе пиенето. — Изгледа над дългия си нос Аря и Горещата баница. — Нямам навика да давам ейл на деца, но сайдерът свърши, крави за мляко няма, а речната вода има вкус на война при толкова мъртъвци, дето ги носи течението. Ако ви дам по чаша супа с умрели мухи, ще я пиете ли?

— Ари да — каза Горещата баница. — Пирожката, де.

— И Лим — подхвърли с лукава усмивка Ангай.

— Ти Лим го остави — каза Шарна. — Значи ейл за всички. — И тръгна към кухнята.

Ангай и Том Седемте струни се разположиха на масата до камината, докато Лим закачаше голямото си жълто наметало на окачалката до вратата. Горещата баница се стовари тежко на пейката при масата до вратата, Аря се намести до него.

Том свали лютнята от рамото си.

— „Самотен хан край пътя горски — бавно запя той, подбирайки мелодия, която да приляга на думите, — а на ханджията жената — грозна като жаба.“

— Я да млъкваш, че никакъв заек няма да ни даде — предупреди го Лим. — Знаеш я.

Аря се наведе към Горещата баница и попита:

— Можеш ли да караш лодка?

Преди той да успее да отговори, се появи едно едро момче, около петнайсетгодишно, с половници ейл. Горещата баница си взе неговата с треперещи ръце, отпи и се ухили до ушите.

— Ейл — въздъхна дебеланчото. — И заек!

— Е, наздраве за Негова милост — провикна се весело Ангай Стрелеца. — Седемте богове дано спасят краля ни!

— И дванайсетимата — измърмори Лим Лимоновия плащ. Отпи и отри уста с опакото на ръката.

Мъжът се появи на прага с престилка, пълна с измитите зеленчуци.

— Някакви странни коне има в конюшнята — обяви той все едно, че не знаеха.

— Аха — рече Том и остави лютнята до себе си. — И са по-добри от ония, дето ги даде.

Мъжът ядосано изсипа зеленчуците на масата.

— Не съм ги давал. Продадох ги на добра цена, че и с цяла лодка отгоре. Все едно, вие уж трябваше да ги върнете.

„Знаех си, че са разбойници“ — помисли Аря. Ръката й посегна под масата да пипне дръжката на камата. „Само да се опитат да ни оберат, ще съжаляват.“

— Те не минаха по нашия път — оправда се Лим.

— Ами аз ги пратих. Или сте се напили, или сте проспали.

— Ние? Да се напием? — Том отпи яка глътка ейл. — Никога.