Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Една нощ жаждата ме измъчваше по-силно от обикновено — Каро ми бе направила сцена — пристигна у дома много късно в костюм на паж и настоя да се сгодим. Хобхаус, както винаги, бе устойчив като дъб и Каро най-после се омете. Изгарях от жестокост и погнуса, че трябва да крия истинската си същност. Изчаках Хобхаус да си тръгне и поех в мрака към бордеите на Уайтчапел. Минах по най-пустите и тъмни улици. Изпитвах отчаяна нужда от кръв. Изведнъж я подуших — и пред мен, и зад мен. Не бях настроен да внимавам. Поех по една мръсна, кална алея. Единственият шум, който се чуваше идваше от стъпките ми. Миризмата на кръв стана много силна. Усетих, че някой върви след мен. Обърнах се и видях една ръка, която се стоварваше над мен — хванах я, извих я и свалих разбойника на земята. Той ме погледна и закрещя. Тогава посегнах към шията му и настъпи тишина. Кръвта бликна сладко сладко по лицето ми. Пих дълго и ненаситно, впил устни в гърлото на мъртвия. Най-после се наситих. Хвърлих безжизнения труп в калта и замрях. Усетих парфюма на кръвта на друг човек. Вдигнах очи. Каро ме гледаше.
Бавно избърсах кръвта от устата си. Каро мълчеше, гледаше ме с недоумяващи очи, а аз станах и пристъпих към нея. Прокарах пръсти през косата й. Потрепери. Помислих, че ще побегне. Но тя започна да се тресе, тялото й се разтърси от сухи хлипове, вдигна устни и започна да ме целува. Кръвта обагри цялото й лице. Прегърнах я. «Каро», прошепнах аз, прониквайки дълбоко в съзнанието й, «тази нощ ти не видя нищо.» Тя кимна безмълвно. «Трябва да си ходим», рекох й, хвърляйки поглед към трупа в калта. Хванах Каро за ръката. «Хайде», подканих я. «Тук не сме в безопасност.»
В каретата Каро изглеждаше като втрещена. По пътя към Уайтхол я обладах с много нежност, но тя продължаваше да мълчи. В Мелбърн Хаус я изпратих до стаята й. Когато излизах, се погледнах в едно огледало. Върху чертите ми личеше отпечатъкът на страстта. Лицето ми изглеждаше бледо, излъчваше надменност и презрение. По него бе изписано униние и печал, които омекотяваха жестокостта в изражението ми. Ужасно лице — красиво и злочесто — моето собствено лице. Потреперих също като Каро. Видях как безпокойството се бори със злобата, докато отново се възцариха хладина и надутост. Наметнах се с палтото и безчувствен, както преди, потънах в мрака на нощта.
На следващия ден Каро дойде в покоите ми, въпреки съпротивата на слугите. Разкрещя се на приятелите ми да ни оставят сами. «Обичам те,» каза тя, когато останахме само двамата. «Обичам те, Байрон, с цялото си сърце, с целия си живот. Да, вземи ми живота, ако не ме искаш.» Изведнъж разкъса роклята си. «Убий ме!» изкрещя тя. «Изпий ми кръвта!»
Дълго и настоятелно се взирах в нея. После поклатих глава. «Остави ме на мира», рекох.
Но Каро ме грабна за ръката и се хвърли към мен. «Искам да стана като теб! Искам да бъда част от твоя живот! Ще ти се подчиня напълно!»
Засмях се. «Не знаеш какво говориш.»
«Знам!» извика Каро. «Знам! Знам! Искам целувката на смъртта върху устните си! Искам да споделя с теб мрака, от който си дошъл! Искам да опитам вълшебството на твоята кръв!» Тя започна да хълца. Падна на колене и заповтаря. «Байрон, моля те! Моля те, не мога да живея без теб. Дай ми кръвта си. Моля те!»
Гледах я, изпитвах съжаление и в същото време — изкушение. Да й позволя ли да сподели живота ми — да — да облекчи товара на моята самота… Но тогава си спомних дадената дума никога да не създавам същество като себе си и й обърнах гръб. «Твоето тщеславие е ненадминато,» казах й аз и позвъних за слугата. «Измъчвай с капризите си други.»
«Не!» изстена Каро и удари главата си в коляното ми. «Не, Байрон, недей!»
Влезе слугата. «Намерете на мадам прилична дреха», поръчах му. «Тя тръгва незабавно.»
«Ще разкрия тайната ти», изкрещя Каро. «Ще те унищожа!»
«Твоето театралничене е пословично, лейди Каролайн. Кой ще повярва на думите ти?» Слугата я изведе от стаята. Извадих мастило и хартия и написах бележка до лейди Мелбърн, в която я предупреждавах за случилото се.
И двамата приехме, че Каро трябва да замине. Лудостта й ставаше все по-отчаяна. Прати ми подарък — косми от интимните си части, смесени със съсирена кръв, и бележка, в която отново ме молеше за моята кръв. Преследваше ме неуморно. Крещеше ми из улиците. Каза на мъжа си, че ще се омъжи за мен. При тази новина той хладно вдигна рамене и изказа съмнение, че аз ще я взема — така го беше подучила лейди Мелбърн. Най-после, в резултат на обединените ни усилия, убедихме Каро да замине със семейството си за Ирландия. Но, изпълнявайки заплахите си, тя вече беше раздрънкала за моята пристрастеност към кръвта. Слуховете станаха толкова опасни, че дори се колебаех дали да не се оженя и така да дам единствения възможен отговор. Спомних си за благодетелната Анабела, племенницата на лейди Мелбърн, която беше идеална партия за мен. Лейди Мелбърн само се изсмя, а след като я накарах да пише за моето предложение на племенницата си, Анабела собственоръчно ми написа отказа си. Не бях нито огорчен, нито много изненадан от този отказ — познавах Анабела и знаех, че е надарена с далеч по-добро сърце от моето. Брачните ми въжделения започнаха да изчезват. За да заглуша слуховете, измислих друг, не по-малко изтощителен план — напуснах Лондон и заминах за Челтнам.