Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Там беше пълно с хора, но щом влязох разбрах, че сред тях има още един вампир. Поех си дълбоко дъх и се огледах — чувството изчезна. Все пак бях сигурен, че сетивата не ме лъжат.
Спомних си обещанието на Лавлейс да пише до момиче като нас, което да ми помага и да ме съветва, докато съм в Лондон. Отново огледах салона. Каро ме наблюдаваше със своите остри, пламенни очи. Лейди Мелбърн също се бе вторачила в мен. Цялата зала ме гледаше. Тогава забелязах в ъгъла самотна млада дама, която бе извърнала главата си.
Беше много млада, едновременно сияйно красива и мрачна. Изведнъж почувствах, че очите ми се насълзяват. Момичето приличаше на Хайде, колкото бисерът на цвете. Въпреки това лицето й излъчваше същата извисеност. Макар и младо то бе някак над времето. Тя почувства, че я гледам и вдигна очи. Бяха много дълбоки и тъжни — но тъгата й бе причинена от престъпление, извършено от друг. Този човек, осъзнах смаян, бях самият аз. Тя седеше сякаш пазеше портата към рая — потънала в скръб по онези, които повече няма да се върнат от там. Усмихна се, после обърна лице и колкото и настоятелно да се взирах в нея, повече не ме погледна.
По-късно, когато останах сам, тя приближи до мен и ми прошепна: „Знам какъв сте.“
Погледнах я. „Наистина ли, госпожице?“
Тя леко кимна. Помислих си колко е млада и колко проникновени са очите й, сякаш душата й обхващаше безброй мисли. Отворих уста, за да спомена името на Лавлейс, и изведнъж нещо ме накара да замълча. Ако тя беше съществото, за което я вземах, защо по лицето и не виждах жестокостта? Ледената смърт? Жаждата в очите?
„Може да изпитвате благородни чувства, милорд“, обади се странното момиче и замълча, сякаш изведнъж се бе объркало. „Но вие сам подтискате своята доброта“, довърши бързо тя. „Моля ви, лорд Байрон, никога недейте да вярвате, че можете да живеете без надежда.“
„Значи вие самата имате надежда, така ли?“
„Да.“ Момичето се усмихна. „Ние всички имаме надежда.“ тя замълча, свеждайки очи. „Довиждане“, рече и отново ме погледна. „Вярвам, че ще станем приятели.
«Да», отвърнах. Девойката се обърна и тръгна, а аз почувствах странно огорчение. «Може би», тихо рекох на себе си, разсмивайки се без да ми е весело.
«Забавна ли е моята племенница, милорд?»
Огледах се. Лейди Мелбърн стоеше зад мен. Поклоних се любезно. «Вашата племенница?»
«Да. Казва се Анабела. Дъщеря е на моята скучна провинциална сестра.» Лейди Мелбърн се взираше във вратата, през която излезе племенницата й. Проследих погледа й. «Стори ми се необикновено момиче», казах аз.
«Наистина ли?» Лейди Мелбърн се вгледа в лицето ми. В очите й проблясваше насмешка, а усмивката й бе примесена с жестокост. «Не предполагах, че е ваш тип, милорд.»
Повдигнах рамене. «Може би е малко прекалено добродетелна.»
Лейди Мелбърн отново се усмихна. Тя наистина беше много привлекателна жена — тъмнокоса, чувствена, с очи, които блестяха като моите. Невъзможно бе да повярваш, че е на шейсет и две. Сложи нежно ръката си върху рамото ми. «Пазете се от Анабела», рече тихо тя. «Прекалената добродетелност може да се окаже опасно нещо.»
Дълго мълчах — просто се взирах в смъртната бледност по лицето на лейди Мелбърн. После кимнах. «Сигурен съм, че сте права», казах аз.
В този момент чух, че ме вика Каро. Обърнах се през рамо. «Поръчайте каретата», със силен глас, който проехтя из цялата зала, викна тя. «Искам да си ходим, Байрон. Да тръгваме веднага!» Видях как съпругът й мрачно ме погледна, после отместих очи към лейди Мелбърн. «Аз не бих се притеснявал», казах й. «Съмнявам се, че ще имам време и за вашата племенница.» Усмихнах се плахо. «Мисля, че снаха ви ще се погрижи за това.»
Лейди Мелбърн кимна, но не отвърна на усмивката ми. «Все пак, милорд», прошепна тя, «внимавайте. Вие сте силен, но сте твърде млад. Сам не си знаете силата. А Каролайн е страстна натура.» Тя ми стисна ръката. «Ако нещо се обърка, скъпи Байрон, добре ще е да имате приятел.»
След тези думи се вгледа в очите ми. Колко неземна е красотата й, рекох си аз, колко е странна и зловеща — като при Лавлейс. Въпреки това тя бе твърде стара, за да е неговото момиче. Погледнах към Каро, после пак към лейди Мелбърн, която вече беше тръгнала нанякъде. Повиках я.
Тя се обърна към мен и повдигна вежда. «Да, милорд?»
«Лейди Мелбърн…» Аз се разсмях и разтърсих глава. «Извинете, но бих искал да ви попитам…»
«Моля», отвърна дамата. «Питайте.»