Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
«Такава ли сте, каквато изглеждате?»
Лейди Мелбърн леко се усмихна. «Въпросът ви сам съдържа отговора.»
Наведох глава.
«Толкова сме малко», прошепна тя внезапно и отново ме хвана за ръката. «Ние, които предпочитаме да целуваме устните на смъртта.»
«Предпочитаме ли, лейди Мелбърн?» Гледах я недоумявайки. «Никога не съм предпочитал нищо.»
На устните й се появи тъжна полуусмивка. «Разбира се», рече тя. «Забравих.» После се обърна, а когато понечих да я хвана, отблъсна ръката ми. «Моля ви», рече ми, «умолявам ви, забравете това, което току-що ви казах.» В очите й проблесна предупреждение. «Не настоявайте, скъпи Байрон. Питайте за всичко друго и аз ще ви помогна. Само не за причините, които ме принудиха да се превърна в това, което виждате. Съжалявам. Грешката бе моя. Нямах намерение да говоря за това.» По лицето й пробяга сянка на огорчение — сякаш подсетила се за нещо, тя погледна към снаха си и прошепна: «Бъдете мил с нея. Не обърквайте ума й. Тя е смъртна, а вие — не.» После, усмихвайки се, отново се превърна в любезна домакиня. «А сега», рече лейди Мелбърн като ме освободи, «не трябва да ви задържам само за себе си.» Целуна ме за сбогом и добави: «Вървете и прелъстете жената на моя син.»
Направих го още същата нощ. Не обърнах особено внимание на съветите на лейди Мелбърн. Естествено, повече от всичко исках да забравя за своето безсмъртие. Нямах друга причина, за да се влюбя. Винаги бях мечтал за жена като Каро — с непокорен дух, без задръжки, с желания съответстващи на моята собствена ненаситност. В продължение на няколко седмици страстта ни бушуваше в луда треска, която поразяваше и двама ни, изгаряйки всяка странична мисъл. Така за известно време дори моята вечна жажда за кръв като че ли поутихна. Но треската премина и скоро разбрах, че всъщност нямам нищо повече от още една робиня, подобна на многото други. Само дето необуздаността на Каро правеше нашата връзка по-съвършена. Не пих от кръвта й, както обикновено правят вампирите, но я заразих с изпепеляващо, безмилостно желание, което е далеч по-жестоко, така че умът й съвсем се обърка. За първи път разбрах колко убийствена може да бъде любовта на един вампир. А също, че кръвопийството не е единственият начин да унищожиш един човек. Защото бях подложил Каро на цялата си страст, а тя, като слънцето, бе твърде ярка, за да може да я понесе смъртен. Моята собствена любов скоро свърши, но ориста на Каро беше никога да не се излекува от мен.
Скоро неблагоразумието й стана непоносимо, защото аз, вампирът, бях обект на нейните чувства. Тя ми пращаше подаръци, писма, идваше посреднощ в покоите ми, следваше каретата ми облечена като паж. Аз й отвръщах с груби откази — взех си втора метреса, в отчаянието си дори мислех да я убия. Когато споделих плана си с лейди Мелбърн, тя се засмя и поклати глава. «Скандалът и без това съсипва репутацията ви.» Тя ме погали по главата. «Драги Байрон, аз ви предупредих — трябва да сте по-въздържан. Не привличайте толкова внимание върху себе си. Бъдете дискретен, както са всички от нашата порода.»
Погледнах я в очите. Помислих за момичето, което Лавлейс бе познавал и което не се бе появило. «Значи има и други като нас в Лондон, така ли?»
Тя леко наклони глава. «Несъмнено», отвърна.
«Със сигурност ли го знаете?»
Лейди Мелбърн се усмихна. «Както вече казах, ние сме дискретни хора.» Замълча. «Освен всичко друго, ние, Байрон, нямаме вашите умения — вие сте нещо необикновено и точно затова трябва да внимавате.» Тя хвана ръцете ми и ме погледна в очите. «Съмнявате ли се, че законът, ако ни открие, не би ни наказал? Вашата слава е нещо ужасно. Вашето разобличаване може да послужи за изтреблението на всички нас.»
«Пет пари не давам», отвърнах аз лениво. Нейната настоятелност обаче ми направи впечатление и този път внимателно изслушах думите й. Не убих лейди Каролайн, а само удвоих усилията си да я държа далеч от себе си. Не правех нищо, което да привлече вниманието върху мен. С други думи, прелъстявах, пиех, играех на комар, обсъждах политиката, подобно на всеки лондончанин и най-вече прекарвах доста време с Хобхаус — все още имах това единствено трайно пристанище в живота си. Хоби никога не ме попита за годината, която прекарах сам в Гърция, а и аз никога не му разказах. Вместо това, като истински приятел, какъвто беше, той с всички сили се опитваше да ми спестява неприятностите и аз му се доверявах повече, отколкото на себе си. Само късно вечер, когато се прибирахме от някой прием или игрален дом, се разделяхме. Аз се измъквах в мрака и водех съществуване, което Хобхаус не можеше да контролира — за няколко часа ставах верен на себе си. И дори край доковете и в най-долните бордеи не забравях заръката на лейди Мелбърн — внимавах за дискретността. Жертвите ми, веднъж избрани, никога не успяваха да избягат.